Има едни такива моменти, в които имам чувството, че ще се пръсна, ако не пусна нещо навън. И аха да го пусна под формата на думи например и се усещам, че всичко е каквото е само докато е в мен. Щом излезе, се напъхва в рамката и се превръща в нещо друго.
Питам се, дали като си казват, че се обичат, хората се усещат да се обичат?
Има ли нужда въобще да се казва, когато всяко докосване, всяко трепване го крещи?
За известно време бях абдикирала от нуждата да обичам. Не да ме обичат. Да обичам. Да давам. Да се раздавам. Да знам, че всичко, което Съм, всичко, което е в мен, кара някого да се чувства обичан. Естествено, не е без значение обратната връзка. Но тя се изразява в приемане, а обичането - ако дойде. Е, връщам си се към тая нужда. Възраждам си я.
Господ много се е забавлявал като е създавал двойките сродни души. А още повече се забавлява, когато се откриват и започват да се нагаждат една към друга. Много садистично забавление, бих казала :-)
Как ли ще се развиват човешките отношения, ако вместо "Обичам те", си казваме "Живея те"?
Парфе с ягоди,корнфлейкс и шоколад
Преди 1 година
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар