неделя, 23 ноември 2008 г.

А трябваше...

да съм на вълна N.O.H.A. Не че не съм, но тях вече ви ги пусках, а и по-късно официално ще се разпиша в Словеса.
А и се сетих за тая песен на Стефан Вълдобрев покрай нохенското преживяване. Чисто Единение.
И за "Едно" от Ричард Бах се сетих. Но тази книга не се разказва, тя се преживява и се усеща.
Мислех си, за моите теории, според които човек не може да бъде пълноценна част от една връзка, ако сам за себе си не е завършена личност, която е наясно какво е, какво иска, какво дава и какво получава и има посока, в която да върви. Не че се отказвам от този ред на разсъждения.
Давам си сметка, обаче, че за да стане всичко това, да опознае човек себе си и да започне да се осъществява, трябва да си намери "половинката" /егатиму израза - все едно сме наполовина хора/. Има черти от характера, поведението, личността и т.н., които ми се струва, че могат да се разкрият само в обстоятелствата на една споделена, пълноценна връзка. Има кътчета на душата, които можем да опознаем само когато обичаме.
Омагьосан кръг.
Намираш себе си едва когато намериш Човека.
А ако ти го намериш, но той не намери теб?
Едно-то винаги е от половинки.

Току-що осъзнах колко стотин хиляди пъти съм използвала думата "усещам" и производните й в последните 5 поста. Рациото ми, което и без друго е доста пасивно, съвсем се е скрило.

Бълбук.

П.П. Не знаех, че в този клип има бебета в очакване.

сряда, 19 ноември 2008 г.

"За твое добро"

Никога не съм разбирала тая реплика.
Никога не съм разбирала как може някой да си мисли, че би могъл да знае по-добре от мен кое е "доброто" за мен.
Добро по чии критерии?
Ама понякога летим в облаците и не разсъждаваме трезво.
Дрън дрън дрън бла бла бла
Кой казва, че трезвото мислене е водещото при взимането на решенията? Кой казва, че мисленето е по-важно от усещането и чувстването? Кой? КОЙ?
Кой може да ме убеди, че онова, което ми говори сърцето, е по-малко истинно от това, което ми казва главата?
Да се оставиш на усещането си, на тръпчиците, които пробягват по гръбнака ти, на живинката, която се разтича по вените ти, когато си щастлив... Това е чисто, непосредствено приемане на всичко, което Вселената ти поднася.
И не е никак ирационално. Даже напротив - интуицията е висша форма разум. Просто се проявява по друг начин.
Не е нужно някой да ми мисли доброто. Аз сама си го мисля. Даже когато изглежда, че си удрям главата в стената. Нужно ми е, за да живея с пълно сърце и да пораствам.

Човек винаги е сам. Когато се ражда и когато умира. Всички ресурси, с които разполага, са между ушите и в сърцето. А външните, от рода семейство, приятели и т.н., само го отвличат от това да види с какво разполага вътре в себе си.
А там Господ е посял зрънце от себе си.
И чака да израсне и да даде плод.

четвъртък, 13 ноември 2008 г.

Тикви, пъпеши и N.O.H.A.



И тиквата, и пъпешът перфектно се комбинират с мед и орехи.
Друг е въпросът, че сега е сезон за мавруд, сиренца, камина и, моля те Господи, малко сняг. Не, много сняг.
Нищо конкретно няма за писане.
Само тихо следване на Божия план.
Сетих се за личния ми инсайт от Кръстова гора миналата година - "Господи, дай ми сили да осъществя плановете ти за мен."
Господи, надявам се, че това, което ми се случва, е планът ти за мен.

вторник, 4 ноември 2008 г.

Не през думи

Човек никога не може да разкрие душата си в думи.
Същността, ти, аз, ние, вие, те, разумът, емоцията са много повече от думите, в които се опитваме да се/ги натикаме. Думите са много повече граници, отколкото отворени врати. Думите са проста вербализация. Лишени от образ, звук, мирис, вкус, допир.
От всички, най-лоша го играе думата "е". Да, да, точно така: глаголът съм в трето лице единствено число. Това еднобуквено зло слага етикети и граници и веднъж нарочени, никой и нищо не може да ги разкара.

"Всички болести са от страх." - казваше Мадлен Алгафари, а тя най-вероятно го е чула от друг. Но много истинно започва да ми се струва. Страхът от отхвърляне се превръща в страх от любов, страхът от смъртта се превръща в страх от живота, страхът от загуба се превръща в страх от победа. Ужаственярска работа.
Всеки миг е обсебен от страхове и не остава нито минутка за живеене.
Страховете обикновено се отнасят до последствията от действие, ситуация, решение. Отнасят се до очакваните лоши последствия. И никакви очаквани хубави.
Глупава работа.
Със същия успех, с който очакваме нещо лошо, можем да очакваме и хубавото. И да се радваме много повече, да живеем много по-истински и много по-пълноценно.

И още.
Няма промяна - няма живот. Система, в която нищо не се случва, нищо не се променя, рано или късно умира. По-добре рано, отколкото късно. В случая отлагането е чиста агония.

Най-жива съм, когато се откривам. Да, да, когато откривам в себе си разни интересни неща, за които не съм предполагала, че могат да са там. Вярвам, че човек има потенциал за абсолютно всичко и е въпрос на време, желание, упорство и подходяща среда да се превърне в каквото си пожелае. И много се дразня на оправданието "Аз съм си такъв." Все едно това точката, финалът, няма никакво поле за развитие, цял живот ще бъде едно и също и няма да се мръдне ни на йота. Егати скуката.
По-добре да се гръмна.

Единственият начин да се живее е да се рискува. Ежедневно, ежечасно и ежеминутно да се търси и постига промяната. Защото статиката обрича на бавна и мъчителна агония. Предимно душевна. Но хората с мъртви души ходят по улиците като призраци.

И нали се разбрахме? Не ме търсете в думите. Аз не съм там. По-скоро съм в неизреченото и най-вече в усещането.