понеделник, 22 декември 2008 г.

Болка=растеж

Добре де.
Разбирам, че се учим по-лесно от болката, отколкото от щастието.
Не знам що така се получава.
Мислех си, че отдавна съм разбрала, приела и преживяла факта, че човек се ражда САМ и умира САМ и всички заблуди за опори, подкрепи, семейства, приятели и половинки са само, за да изглежда по-приятно и да не губим надежда. И даже ми се струваше, че ми харесва да разчитам само и единствено на себе си.
Да, ама не.
Очевидно, сама си хвърлям пясък в очите с псевдоубеждения, че и сама съм окей, че не ми е нужно някой да вярва в мен, че нямам нужда от приемане и разбиране, щом сама се приемам и обичам.
Слагам си ръка на сърцето и си признавам без бой:
Имам крещяща потребност да се скрия от всичко и всички, от себе си дори, в една голяма, мечешка прегръдка, да потъна, да се удавя. Изпитвам потребност да бъда приета даже с кривините си. А щом човек се почувства приет, даже и с ония черти, които в даден момент се разглеждат като негативи, му идват силите да се бори с тях и да ги изправя.
Трябва да намеря някаква вътрешна опорна точка. Така че и без подкрепа отвън да се справя с демоните на невротичното командорене ;) и да изляза извън чуждото поле на контрол.

Не знам какво става. Проблясъците и черните дупки се редуват със скоростта на светлината. Изисква се бързо реагиране и бързо адаптиране. Лутам се, губя се. Не знам къде съм и накъде да поема.
Някой да светне.
Много е тъмно в този тунел.

неделя, 14 декември 2008 г.

Скъпи Дядо Коледа,

очевидно си редовен читател на блога ми.
Получих си първия подарък половин час след публикацията.
Всъщност, първият подарък беше непоръчан. И дойде преди два месеца без малко.
Явно ти знаеш по-добре от мен от какво имам нужда още преди аз самата да съм го осъзнала. По-хубав подарък не си ми носил никога. Благодаря ти!
И на подаръка благодаря, че си е избрал да го донесеш на мен!
А онези петъшните...
Е, малко прекалих. Добре де, преиграх. Не че нямам нужда от търпение и сила. Имам, както и всеки друг човек. Но не беше чак толкова ревливо положението, колкото го изкарах. Признавам си, понякога влагам повече емоции, отколкото е необходимо. Вярвам, че скоро ще го израстна това, както се израстват разни детски вредни навици.

Банското пътешествие беше... хм... почти съвършено. Почти-то е за липсващия сняг. Е, имаше малко, но не се виждаше от прозореца на хотелската стая. И каминка нямаше, но когато си носиш огъня в сърцето, не ти трябва каминка. Трябват ти само чифт очи, които да светят, и още едни, за да се отразява светлината в тях.

Мисля си, колко малко внимание обръщаме на "подаръците", които получаваме през годината, а не само на Коледа. Що си мислим, че само по Коледа стават чудеса?
Чудесата се случват тук и сега, всеки ден, на всеки, който има очи да ги види и сърце да ги преживее. И подаръците също. Отворете си очите и душите, за да не минат подаръците незабелязани покрай вас.
***
Да се отбележи в протокола: никога не ме е удряла такава блогърска муза.

петък, 12 декември 2008 г.

Получател: Лапландия

Скъпи Дядо Коледа,
вече знам кой си! /крайно време беше, след 21 години писане на писма/
Ти си за децата това, което е дядо ми Господ за възрастните. Не знам братя ли сте, някакво шизофренно раздвояване на личността ли сте, какво сте, но все пак ... И двамата сте Надежда.
Като гледам какви гадости се случват наоколо, реших, че дядо Господ ще е твърде зает да изслушва майките на убитите ученици и студенти, дечицата, които си мечтаят коледните им подаръци да се наричат "мама" и "тате", хората, които биха искали просто да доживеят следващата Коледа. Та вместо подаръци, ще те помоля за друго.
Моля те, донеси ми малко търпение. Не. Ще ми трябва много. Оная шушумига брат ти очевидно е измислил някакъв много садистичен начин да ми лекува егото и ме сваля на земята и под нея с едни гадни, остри стрелички с надписи "Ей там е върхът, но ти още си в подножието и имаш още доста до горе." А аз не знам дали искам да го изкачвам тоя връх. Дали с дядо Господ имаме едно и също понятие за връх?
Освен търпение ще ми трябва и около два вагона сила. Но не вагони на детско влакче. Товарни, моля. И моля те, нека е преди Коледа, защото дотогава рискувам да се изгубя. Ще заприличам на героя на Орхан Памук от "Черна книга" - ще стана толкова някой друг, че няма да знам коя съм аз.
Ако е възможно също, поръчай на Вселената да ми праща по-ясни сигнали, като за идиот. Вече не разбирам какво ми казва, имам нужда от ясни указания от рода на: "Обувай си първо лявата обувка." или "Носи си костилка от череша в джоба." Ако не по-ясни, то поне да не са толкова много. Цялата съм се отдала на това да усещам вселенските послания и вече започвам яко да се обърквам.
Последно: моля за малко сълзи. Много ми се плаче, а тия предателки са се покрили някъде и вместо да измият дяволите от мен, още повече ги натъпкват отвътре.

Не знам дали ще остане време за моите "подаръци", може би не се правят в твоята работилница. Но Надеждата, дето сте ми я посяли още когато мама и тате са се сляли, за да ме създадат, расте заедно с мен и не ми позволява да мисля, че планувате за мен нещо различно от най-доброто.

понеделник, 8 декември 2008 г.

В живота важните неща..

""Който те накара да извървиш с него една миля...извърви с него две."
"Най-великото чудо на света", Ог Мандино

В същата книга, в "Божият меморандум" се казва, че най-голямата сила, която Бог е посял в човека, е правото да избира. Всичко, което се случва и което не се е случва, някога е избрано или не е избрано. То е същото като кармата или причинно-следствена връзка - както си искаме можем да го наречем и пак да бъде едно и също. Много лесно се живее с тази презумпция, ако си готов да си носиш отговорността. Ако ли не си, винаги намираш някой да е виновен за всичко, което преживяваш негативно - родителите, училището, средата, правителството, партньорът и т.н. А и тях даже сами си ги избираме.

Събирам се.
Капка по капка, като закъснял есенен дъжд, се наливам в себе си.
И всяка капка, всяка клетка търси да се сподели, защото това е моят начин да Съм - да се споделям. Иначе защо ми е всичко, което съм ?

През weekend-а имаше трипче до Етрополска Рибарица. All Inclusive, така да се каже: каминка, вино, торта, едни много симпатични хора и едни много, много милички деца. И тихият рефрен на пукащия огън, че гърнето си е намерило похлупака. Може и половинки, както ви харесва. Мечтаният сняг се появи като дъжд, но ще му простя с надеждата, че през следващия weekend ще се поправи ;-)

Декември всяка година става все по-натоварен откъм празници. Струва ми се, че целият свят се е родил през декември. В добавка студентски празници, именни дни, Коледи-Моледи, Нови години, един куп фирмени партита и ужасно лустросани коктейли. Та, честити празници на всички. Особено на онези, на които всеки ден им е празнично в сърцата. А на другите - "Съборете си бариерите. Нека слънцето влезе и във вашите души."

сряда, 3 декември 2008 г.

Крокодилски работи

Има едни такива моменти, в които имам чувството, че ще се пръсна, ако не пусна нещо навън. И аха да го пусна под формата на думи например и се усещам, че всичко е каквото е само докато е в мен. Щом излезе, се напъхва в рамката и се превръща в нещо друго.
Питам се, дали като си казват, че се обичат, хората се усещат да се обичат?
Има ли нужда въобще да се казва, когато всяко докосване, всяко трепване го крещи?
За известно време бях абдикирала от нуждата да обичам. Не да ме обичат. Да обичам. Да давам. Да се раздавам. Да знам, че всичко, което Съм, всичко, което е в мен, кара някого да се чувства обичан. Естествено, не е без значение обратната връзка. Но тя се изразява в приемане, а обичането - ако дойде. Е, връщам си се към тая нужда. Възраждам си я.
Господ много се е забавлявал като е създавал двойките сродни души. А още повече се забавлява, когато се откриват и започват да се нагаждат една към друга. Много садистично забавление, бих казала :-)
Как ли ще се развиват човешките отношения, ако вместо "Обичам те", си казваме "Живея те"?

неделя, 23 ноември 2008 г.

А трябваше...

да съм на вълна N.O.H.A. Не че не съм, но тях вече ви ги пусках, а и по-късно официално ще се разпиша в Словеса.
А и се сетих за тая песен на Стефан Вълдобрев покрай нохенското преживяване. Чисто Единение.
И за "Едно" от Ричард Бах се сетих. Но тази книга не се разказва, тя се преживява и се усеща.
Мислех си, за моите теории, според които човек не може да бъде пълноценна част от една връзка, ако сам за себе си не е завършена личност, която е наясно какво е, какво иска, какво дава и какво получава и има посока, в която да върви. Не че се отказвам от този ред на разсъждения.
Давам си сметка, обаче, че за да стане всичко това, да опознае човек себе си и да започне да се осъществява, трябва да си намери "половинката" /егатиму израза - все едно сме наполовина хора/. Има черти от характера, поведението, личността и т.н., които ми се струва, че могат да се разкрият само в обстоятелствата на една споделена, пълноценна връзка. Има кътчета на душата, които можем да опознаем само когато обичаме.
Омагьосан кръг.
Намираш себе си едва когато намериш Човека.
А ако ти го намериш, но той не намери теб?
Едно-то винаги е от половинки.

Току-що осъзнах колко стотин хиляди пъти съм използвала думата "усещам" и производните й в последните 5 поста. Рациото ми, което и без друго е доста пасивно, съвсем се е скрило.

Бълбук.

П.П. Не знаех, че в този клип има бебета в очакване.

сряда, 19 ноември 2008 г.

"За твое добро"

Никога не съм разбирала тая реплика.
Никога не съм разбирала как може някой да си мисли, че би могъл да знае по-добре от мен кое е "доброто" за мен.
Добро по чии критерии?
Ама понякога летим в облаците и не разсъждаваме трезво.
Дрън дрън дрън бла бла бла
Кой казва, че трезвото мислене е водещото при взимането на решенията? Кой казва, че мисленето е по-важно от усещането и чувстването? Кой? КОЙ?
Кой може да ме убеди, че онова, което ми говори сърцето, е по-малко истинно от това, което ми казва главата?
Да се оставиш на усещането си, на тръпчиците, които пробягват по гръбнака ти, на живинката, която се разтича по вените ти, когато си щастлив... Това е чисто, непосредствено приемане на всичко, което Вселената ти поднася.
И не е никак ирационално. Даже напротив - интуицията е висша форма разум. Просто се проявява по друг начин.
Не е нужно някой да ми мисли доброто. Аз сама си го мисля. Даже когато изглежда, че си удрям главата в стената. Нужно ми е, за да живея с пълно сърце и да пораствам.

Човек винаги е сам. Когато се ражда и когато умира. Всички ресурси, с които разполага, са между ушите и в сърцето. А външните, от рода семейство, приятели и т.н., само го отвличат от това да види с какво разполага вътре в себе си.
А там Господ е посял зрънце от себе си.
И чака да израсне и да даде плод.

четвъртък, 13 ноември 2008 г.

Тикви, пъпеши и N.O.H.A.



И тиквата, и пъпешът перфектно се комбинират с мед и орехи.
Друг е въпросът, че сега е сезон за мавруд, сиренца, камина и, моля те Господи, малко сняг. Не, много сняг.
Нищо конкретно няма за писане.
Само тихо следване на Божия план.
Сетих се за личния ми инсайт от Кръстова гора миналата година - "Господи, дай ми сили да осъществя плановете ти за мен."
Господи, надявам се, че това, което ми се случва, е планът ти за мен.

вторник, 4 ноември 2008 г.

Не през думи

Човек никога не може да разкрие душата си в думи.
Същността, ти, аз, ние, вие, те, разумът, емоцията са много повече от думите, в които се опитваме да се/ги натикаме. Думите са много повече граници, отколкото отворени врати. Думите са проста вербализация. Лишени от образ, звук, мирис, вкус, допир.
От всички, най-лоша го играе думата "е". Да, да, точно така: глаголът съм в трето лице единствено число. Това еднобуквено зло слага етикети и граници и веднъж нарочени, никой и нищо не може да ги разкара.

"Всички болести са от страх." - казваше Мадлен Алгафари, а тя най-вероятно го е чула от друг. Но много истинно започва да ми се струва. Страхът от отхвърляне се превръща в страх от любов, страхът от смъртта се превръща в страх от живота, страхът от загуба се превръща в страх от победа. Ужаственярска работа.
Всеки миг е обсебен от страхове и не остава нито минутка за живеене.
Страховете обикновено се отнасят до последствията от действие, ситуация, решение. Отнасят се до очакваните лоши последствия. И никакви очаквани хубави.
Глупава работа.
Със същия успех, с който очакваме нещо лошо, можем да очакваме и хубавото. И да се радваме много повече, да живеем много по-истински и много по-пълноценно.

И още.
Няма промяна - няма живот. Система, в която нищо не се случва, нищо не се променя, рано или късно умира. По-добре рано, отколкото късно. В случая отлагането е чиста агония.

Най-жива съм, когато се откривам. Да, да, когато откривам в себе си разни интересни неща, за които не съм предполагала, че могат да са там. Вярвам, че човек има потенциал за абсолютно всичко и е въпрос на време, желание, упорство и подходяща среда да се превърне в каквото си пожелае. И много се дразня на оправданието "Аз съм си такъв." Все едно това точката, финалът, няма никакво поле за развитие, цял живот ще бъде едно и също и няма да се мръдне ни на йота. Егати скуката.
По-добре да се гръмна.

Единственият начин да се живее е да се рискува. Ежедневно, ежечасно и ежеминутно да се търси и постига промяната. Защото статиката обрича на бавна и мъчителна агония. Предимно душевна. Но хората с мъртви души ходят по улиците като призраци.

И нали се разбрахме? Не ме търсете в думите. Аз не съм там. По-скоро съм в неизреченото и най-вече в усещането.

четвъртък, 30 октомври 2008 г.

Не може да бъде

Трети път този месец. Да се отбележи в протокола ;-)


Това видео ни го демонстрира проф. д-р Христо Кафтандиев като идеална работа с женски символи - сърца, Париж, кули, пълнолуние и ала бала. Това само ме подсети колко ужасно много обичам "Мулен Руж". Филмът не блести с нищо особено, освен с Никол Кидман и текстовете на песните. Юън МакГрегър също може да мине за блестящ в моментите, в които е без брада. ;-) Но все пак е божественярски филм. Сигурно заради това, че е един от малкото филми с гаден край и въпреки това си остава хубав.
Днес превеждахме с Нушата на семинар, който направо ми изпи силичките. Никога не съм имала по-тежък превод. Предполагам, че е защото човекът не ми е много приятен. От онзи тип бързоуспели младежчета, дето си мислят, че светът е техен, издребняват изнервящо и се държат като последна инстанция. Замислям бавно и мъчително убийство. Май ще прибягвам до вуду ;-)

Мислех си да пиша за книги, но много не ми идва отвътре.
Идва ми само да напиша:
Никога, никога, никога не се впечатлявайте от това, че не отговаряте на очакванията на някого. Освен ако не ви плащат. Но дори и когато ви плащат, се впечатлявайте само в рамките на сумата и времето, за което ви плащат.

четвъртък, 16 октомври 2008 г.

Две

Чак не може да бъде, че се разписвам за втори път и то сме една 16-ти :-)
Още на 12-ти си написах офф лайн един текст за публикуване, ама като ме завъртя шайбата и не остана време.
И аз като НБКМ и БНТ съм започнала Голямото четене, само че няма да има класации на любими романи. Захванала съм да се ограмотявам професионално. Трудя се в момента над "История на четенето" от Алберто Мангел и "451 по Фаренхайт" на Бредбъри. Първата изглежда като да е научна книга, но започва като изповед на Мангел за собствените му читателски опитности. Много приятна работа. Изглежда, че ще продължи с доста дълбоко бръкване в читателските особености, но на 33-та страница още е рано за каквито и да е констатации.
Бредбъри е съвсем друга работа. Прехвърлих половината и вече си задавам въпроса "Какъв би бил светът, ако няма книги?" и предпочитам да не си отговарям. Страх ме е от отговора. Не мога да си представя живот, в който не мога да се докосна до всички времеви, пространствени, личностни и т.н. точки, до които ме пренасят книгите. Живот, в който не мога да се скрия от себе си в книгите. Живот, в който книгите не наливат в мен като в бездънна чаша смислия, знания, Познание, преживявания и всичко друго, което носи в себе си една книга.
На кратко за "451 по Фаренхайт": действието се развива в свят, в който пожарникарте не гасят, а палят пожари. По-точно - изгарят книгите. Защото книгите са източници на нещастие, книгите те карат да мислиш, да се съмняваш, да питаш "Защо?", да чувстваш, а всичко това е много нещастна и размирна работа. Гай Монтег е потомствен пожарникар. След като една нощ заедно с книгите изгаря и собственичката им, Монтег вади пред жена си всички книги, които укрива в дома си. Жеа му прави донос и една нощ Монтег е изпратен на акция в собствения си дом. Но съмнението вече е посято в него и вместо да изгори книгите, той изгаря шефа си. И се започва - преследване, укриване и т.н. Още не знам как завършва.
В случай, че не знаете, 451 градуса по Фаренхайт е температурата, при която хартията се възпламеня и гори.
Хартията, не книгите.
Книгите никога не изгарят. Защото книгите не са хартия.

След всички тия идеологически размишление е ред на малко истински живот.
Очарована съм от работата на "Гранд Хотел София" /това е НЕплатена реклама ;-)/. Страхотно обслужване, страхотно настаняване, прекрасен ресторант. Абе всичко си беше точно както трябва да бъде за цената, която плащаме. Нищо не ми беше отказано, гостите ми бяха обгрижвани като бебета, всичко беше изпипано до най-малкия детайл. Така че, ако ви се наложи да посрещате гости и можете да си го позволите, Гранд Хотелът е мястото.
Правят най-божественярското крем брюле на света.

понеделник, 6 октомври 2008 г.

Първи път

За този месец.
Всъщност имам да пиша за събития от миналия месец :-)
Съвсем случайно Нушка от Словеса не можа да отиде на едно представяне на книги, та отидох аз. В резултат се получиха моите първи културно-журналистически опити: клик и клик. Доста ми хареса, така че май ще има продължение.
Ето тук съм споделила впечатления от една много сладурска книжка.
Училището /разбирай академичната учебна година/ вече започна, но възпрепятствана от фактори от здравословен характер още не съм я удостоила с присъствието си. Очертават се пак десетина изпита,но к'во да се прави... Нали трябва да си пазим имиджа на най-добрите студенти :-)
Имам известен напредък с шофирането :-) Но той се простира само до управлението на МПС а автоматична скоростна кутия :-) За сега /слава на Бога/ не съм предизвикала катастрофални положения :-)
Ужасно много искам да се науча да пиша книги. Но нямам никаква идея как става това. Знам какво точно искам да кажа, но не знам как да го направя. Оформила съм си някакъв скелет, но пълнежа ми се струва ужасно трудна работа. Всички тия подробности... Откъде им идват на хората? А пък за остроумие тип "Ромен Гари" мога само да си мечтая. Не знам дали някой друг, освен него, може да измисли "сълзите ми напираха в очите й" или "мълчах с цялото красноречие, на което съм способен". Велика работа, какво да си говорим...



И една Patricia Kaas от мен :-)

вторник, 16 септември 2008 г.

Ретро стайл



Отдавна не бях слушала Fugees. А много ги обичам.
И отдавма не бях писала в два последователни дни в блога. Ха-ха-ха

понеделник, 15 септември 2008 г.

Хора и улици...

Не знам защо тази песен я свързвам с дъжд.

Снимката я откраднах от http://www.saynotocrack.com/ Много обичам дъжд. Имам чувството, че отмива всички гадости и носи нови хубости. Есенният дъжд е първият белег за промяната на сезоните. Вече започна да ми омръзва това потно, умряло от жега лято.
През weekend-а се видях с разни "призраци от миналото" :-) Хора, които не бях виждала от години. Много е жалко, че единственото, което ни свързва, са общите спомени. А сме изживели заедно най-хубавите моменти на тийн възрастта. Едни са се променили, други не са и това прави пропастта още по-дълбока и невъзможна за прескачане. Но всеки сам си избира пътя и как да го извърви.
Четох две-три доста интересни книги. Но най-впечатлителна се оказа "Творение в черно" на Маргьорит Юрсенар. Тъй като съм чела новоиздадените нейни неща, имах доста високи очаквания, които бяха надминати и изпреварени с няколко обиколки. Юрсенар изключително добре позиционира героя си Зенон и неговите убеждения и предположения в хронологията на ренесансовата наука. Освен това Зенон е човек, който отказва да се подчинява на олигофренските порядки и "така се прави". А това несъмнено е още една точка в негова полза в моите скромни читателски очи. Романът клони към философски без да е досадно отвлечен, с твърде много неясни разсъждения и други неприятности.

Мисля, че открих призванието на живота си ;-) Няма да изпадам в конкретики, те така или иначе не са най-важното. Важното е, че знам какво и как искам, ще бъде полезно и за други хора и надявам се - ще ме направи щастлива. Малко е трудно за реализиране, така че трябва много внимателно да обмисля и да планирам всичко, да преценя, да премеря и много, много да работя. Трудното никога не ме е плашило, така че още днес ще направя една първа крачка, пък да видим тя къде ще ме заведе.

Взех си изпита по Съвременна българска литература с 300 зора. Радвам се, че никога повече няма да ми се налага да се явявам при проф. Кунчев. През живота си не съм учила толкова за всички изпити взети заедно. Обещавам си повече да не си давам толкова зорм за дисциплини, които не са ми интересни. Върепки, че всички изпити са ми взети, ме заплашва реална опасност да не мога да запиша семестъра, понеже нямам заверка по спорт от първи курс. Откачена работа. Предлагам да отпадне задължителния спорт. Така ще се спестят много досадни бюрокращини и неприятности.

Нервя се, че са откраднали кофата за хартия пред блока. Сега мъкна по 10 кг хартия до най-близката кофа, само за да установя, че в нея има не само хартия, а всичко, което би могло да се изхвърли в контейнер. И аз за чий се хабя да деля отпадъците, че дори и да приучавам домашните си да го правят? А дори още преработвателния завод не работи като хората... пфуууу

Открих, че най-ужасният въпрос на света е "Как може да си такава?" Ако искате да нараните някого, това е най-сигурният начин.

Отивам да свърша малко хубавини. Редно е след толкова мрънкане хахаха

вторник, 5 август 2008 г.

Книжни работи

Това представлява "книжарницата" в един от най-популярните, ако не и най-популярния, български курортите - Слънчев бряг. Това, което не се вижда много добре на заден план, е един РЕП, на който се продават по десетина заглавия на български, руски, немски и английски. И - това е! Друго няма! Хората си идват с книгите от другия край на Европата и ако, не дай Боже, останат без четиво, няма откъде да си купят. А всеки 3-ти човек на плажа беше с книга! Коментърът за книжната търговия в Слънчев бряг е излишен.

Няколко дни преди това имах възможност да наблюдавам читателските вкусове на гостите на един хотел в Равда. От 10 книги на шезлонгите около басейна 3 бяха на Георги Стоев, 2 на Паулу Коелю, едно трилърче, едни "Нашенци" на Чудомир, един Жоржи Амаду с "Габриела, карамфил и канела" и един път "Самите богове на Айзък Азимов.
Изводите ми са няколко:
1. Не е като да не се чете. Разбира се, може още, но не сме чак толкова зле, колкото постоянно ни изкарват.
2. Георги Стоев се превръща в доказателство за клишето, че за да станеш класик, трябва да си мъртъв. Ако въобще може да се сложи такъв етикет на Стоев.

От скоро имам честта да модерирам един форум за Книги.
Макар че почти няма нужда от модератор. Нещата, които ми правят впечатление:
1. Едно сравнително стабилно ядро участници в темите, което рядко се променя.
2. Участниците взимат под внимание мненията на другите в избора си на четива.
3. Най-активната тема е "Какво чета в момента" - доста добро поле за изследване на читателски вкусове и настроения. И много по-достоверен материал за класация на най-четените заглавия, от списъците с най-продавани книги на книжарниците.
4. Това мини читателско общество демонстрира изключителна толерантност. За едната година, откакто съществува форумът, никога не е имало обиди, нападки и т.н., които са така характерни за тези интернетски ширини :-) Потребителите уважават и приемат вкусовете на другите.

Възмутена съм от две публикации в списание "Грация" в броя му от месец юни. В статия озаглавена "Внимание, вредно за четене" г-жа Николета Попкостадинова е изтъкнала всички негативи на книгите за самопомощ или както там изберем да ги наричаме. Принципно съм съгласна с тезата й, че голяма част от тези книги за нищо не стават, и приемам повечето от аргументите й. Например: лоши преводи, текстовете не са адаптирани като за нашата действителност, има доста противоречия в тия четива и т.н.
НО! Ето с какво не мога да се съглася:
1. Горните твърдения в икакъв случай не могат да се отнесат към всички заглавия от тази категория.
2. Можеха да се подберат други заглавия за примери, защото някои от цитираните ("Изкуството да бъдеш бог") според мен се числи именно към онези книги, които не попадат в графата "вредно за четене".
3. Не мога да приема да ми "размахва пръст" човек, който използва термина литература за всички книги - фикционални (измислени) или не-фикционални.
И ето сега най-голямото ми възмущение.
Около 70 страници по-късно в същото списание, в същия брой имаме една страница с ревюта на книги. Заглавието на публикацията е "Рецепти за щастие", а текстът под нея е следният "Колко са вълшебствата, с които украсявате ежедневието си? Ако успявате да направите поне по едно на ден, значи владеете магията на живота. Но ако не сте толкова добри, оставете се на законите на Вселената." Следват кориците на книгите "Всичко за брака", "Свещена магия", "Императрицата в теб" и "Тайните на привличането" придружени от няколко реда за всяка книга.
И какво се получава? Плюем по книгите за самопомощ, а после им отделяме цяла страница хвалебствия? И то поне да беше за пари, бих разбрала....
Е, поне отделят внимание на книгите, защото можеше и да не го направят.
Ще си позволя да публикувам настоящия си пост и в блога на кандидат-книгоиздателите.

четвъртък, 17 юли 2008 г.

Веднъж на месец е добре :-)


На фона на това, че си мислех съвсем да го зарежа тоя блог.
Но напоследък Орхан Памук ужасно ме провокира. Самотероризирам се с "Черна книга" от няколко месеца насам - примерно от три като през 2 от тях не съм я отваряла. 550 страници отвлечени дрънканици, които никак не ми помагат да ги разбера. На 460 започвам да стоплям малко по малко за какво е цялата работа - за това да бъдеш истински - такъв какъвто си.
А това е ужасно трудна работа.
Много, много трудна.
Ако мислите, че няма да ви стигнат силите, никога не се захващайте с това. Защото ако само веднъж се докоснете до блажеството да бъдете себе си и после се върнете в старата, удобна кочинка на това да отговаряте на чуждите очаквания, ще прекарате остатъка от живота си в блянове и копнежи по своята същност забутана някъде дълбоко под пластове норми, общоприетости /обичам да си измислям думи/, такасеправита и такатрябвата.

Та в това е драмата на героя на Памучния в "Черната книга" - че не е себе си, а някой друг. И дотолкова се вживява в ролята на този друг, че започва да живее в неговото жилище, да върши неговата работа, да спи в неговото легло, да носи неговите дрехи, да отговаря на телефона от негово име и т.н. Много ми е интересно дали накрая няма да се окаже, че всъшност героят е само един и има някакви шизофренични истории там. Но все пак има още стотина страници за дочитане :-)
Сърбят ме пръстите да попиша малко за оная "потресающа" драма за това талантливи или безхарактерни или и двете са съвременните български писатели. Обаче ще се сдържа, за да не подклаждам самочувствието на дамата, която я предизвика. По тази причина няма да изпиша и името й, за да не се превърна в още един резултат от търсене по темата в Гугъл. :-)
Но все пак думата беше за това да бъдем такива, каквито сме. Или поне такива каквито си мислим, че сме. Човек никога не може изцяло да се опознае, така че си остава в сферата на мисленето за себе си. Но поне неговото собствене мислене за себе си и живеене според това, а не според това, което другите си мислят за него. Престъпление срещу собствената ни личност е винаги да правим това, което ТРЯБВА да правим, това, което сме ДЛЪЖНИ да прави, това, което е РЕДНО да правим... дрън-дрън-дрън, бла-бла-бла... Сблъсквам се всеки ден с хора, които никога не се кикокят инфантилно на публични места, защото "не е прилично", които никога не са си пели докато се мотат по улицата, защото "всички ще им се смеят". Хора, които никога не правят нещо дръзко, лудо и неприлично, защото се страхуват да не изгубят комфорта на добре познатото и контролируемото, въпреки че това може да се окаже нещо, което им носи върховно удоволствие. Хора, които никога не казват "Не", "Не искам", "Няма", които не противоречат, които не се заявяват, за да не откъснет крехкото стъбълце на чуждото одобрение, което се храни и развива от всичко, което правят, за да се харесатна другите, дори когато наранява тях самите. Егатиму и живота...
Ей тоя на снимката е виновен за всичко :-)

понеделник, 16 юни 2008 г.

Летни бури

Съвсем замириса на море. Очаквам да тръгнем на 27.06, най-късно на 29. Но дано не се наложи да отлагаме :-)
Напоследък са се заредили едни хубави, проливни следобедни дъждове придружени с гръмотевици, които направо ми пълнят душата. Обичам ги също толкова, колкото и снежните бури и жаркото слънце. Но като лисне оня ми ти дъжд, а аз си лежа в къщи с книжката или съм потънала в сладка дрямка сгушена в мечешката топчовска прегръдка /в събота, вместо да уча по Компютърно опосредствана комуникация, ха-ха-ха/.
Както предполага сесията, имам яко за четене. Не ме кефи много да чета учебници. Имам да чета един километричен списък български заглавия, които уж трябва да са съвремнна българска литература /за изпита в понеделик/. Ама каква съвременност?! Най-новата книга е написана към 79-та. Успокоителното е, че са доста по-добри от книгите, писани през последните 15-20 години. Интересното е, че в повечето книги от списъка /някои заглавия: "Хайка за вълци", "Ден последен, ден господен", "Антихрист"/ се повтарят някои теми - за богомилството например.
Нещо ми се пише напоследък, а не знам какво. Изследователства ми се.
Топи започва да се превръща в читател. Надявам се, че това не е някакво несъзнавано изнасилване над неговата личност. Много беше сладък като прочете "Джонатан Ливинсгтън Чайката" докато аз спях в събота сутрин, а после двамата си разсъждавахме върху книгата. Гордея се с теб, Топчи! :-)

сряда, 28 май 2008 г.

Някакви никакви работи

Днес ми е ден за възмущение :-)
1. Снощи си прибирам с трамвай номер 7 ;-) към Борово. Слизам на Мотописта и минавам през подлеза. В подлеза, от който миналата седмица демонтираха кабинката на охранителите /не че някога е имало охранител там де/, се натъкнах на едно навито, миризливо кучешко ако, което аха! да се лепне на подметката ми. Добре, че се оказах ловка.
2. Миналата седмица влизам в книжарница "Хеликон" на бул. Стамболийски. Както винаги си гледам книжки един час. Накрая погледът ми ковна Речник на символите. Уникално издание! 2 тома, всеки на цена 27,50 лв. На гърба на вторият имаше етикет, на който беше посочено, че комплектът струва 55 лв. Реших, че ще взема в момента само първия, а втория - друг път. На касата се оказа, че се продава само комплект. Вдигнах лекичък скандал на продавач-консултантките. Отвратително е просто! Каква е тая пазарна икономика, в която клиентът не може да купи каквото си иска?! Девойките се опитаха да ми пробутат "Книга на символите", която е на светлинни години зад Речника. Естествено, не им се получи номерът. Прежалих се и купих комплекта, защото познавайки книготърговците след месец-два ще го покрият и после иди, че търси.
3. Това, от което съм най-възмутена, е, че предпоследният пост в блога на Бистра И. е предизвикал цели 20 коментара. Нещо, което не се е случвало друг път в нейния блог, въпреки че е много популярен. В този пост Бистра /адашка ;-)/ споделя нещо лично, което се отнася до една от темите табу в нашето общество. И веднага се намери една сюрия народ, която да й каже, че не е очаквала подобно нещо от нея и разни подобни. Отчитам, разбира се, че някои хора се бяха изказали като пичове ;-) Но се дразня, когато хората се опитват да ни вкарват в собствените си матрици, в собствените си очаквания и виждания и изпадат в нервни кризи, когато това не се случи.

Имаме да пишем курсова работа по политология на тема "Приближаваме ли се до културата на толерантност?" Естествено, че не се приближаваме! Каква толерантност, каква култура? Нашето общество дори не е наясно, че има проблем с приемането не различния, с признаването на правото му да бъде различен. Да не говорим пък за стремеж да се реши този проблем. Ние себе си не приемаме, камоли другите.
Каква бясна курсова работа ще напиша, само аз си знам :-D
Любов? Любовта е онова, в което човек среща себе си.

сряда, 21 май 2008 г.

И замириса на море

Крайно време е! Да дойде топличкото, слънцето, леките дрехи, късните вечерни разходки и моретоооооооооооо! Как ми се ходи на плажчеееее.... само аз си знам :-)
Иначе, жива съм, както виждате. И то много, много, много жива :-)
В събота-неделя имах "честта" да участвам в много "здраво" приключение - преход из Родопите, включително нощен. Ходене, ходене, ходене по чукарите, газене в ледено студена река, спане в пещера на опушен огън, спускане в пропасти през нощта... с две думи - луда работа :-) Но беше закаляващо. Не само за тялото, но преди всичко за душата и духа. И те кара много, много, много да цениш всичко, което имаш.
Една наболяла тема напоследък. Много ми е мъчно да виждам сред непосредственото си обкръжение /колеги в работата, в университета, близки, познати/ хора, които не могат да приемат нищо, което се простира извън техните знания и представи за нещата. Всичко, което излиза извън рамките на тези "коне с капаци" веднага се отрича, анатемосва, класифицира като "фантасмагория", "глупости", "дивотии" и подобни. Приличат ми на Шопа, който изправен пред жираф заключава: "Те такова животно нема." Нещата са такива, каквито са, без значение дали човеците приемат или не този факт.
И такива ми ти работи. :-)
Обичайте се.
Казвайте си го.
По-важното: показвайте си го.
И когато наистина обичате човека до вас, не позволявайте на нищо и никого да хвърля сянка върху любовта. :-)

вторник, 22 април 2008 г.

Библиотечно

Седя си в офиса, пиша текстове за нов сайт и си ссссррръбвамммм вкусссссно капучино с аромат на канела! Обожавам! :-)
Вчера ходихме на обиколко в НБКМ*. Набутахме се в книгохранилищата, т.е. в същинската библиотека. За разлика от фасадата на сградата на библиотеката, която дава вид да е само на два етажа, хранилищата са на 8 ниски етажа. Стотици квадратни метри площ със стотици хиляди книги. Е, не изпаднах в див възторг, ако това си мислите... Ето поради тези причини:
1. Сградата е едно чудовище, отвътре облицовано с врачански камък, което те поглъща и ти създава усещането, че никога няма да те изплюе.
2. Получаването на поръчана книга ти скъсява живота с 30-40 минути, ако преди това служителките не са те убили с пословичната си "вежливост".
3. Ако си умен, излизаш да си чакаш поръчката извън читалнята. Най-добре на стълбите пред библиотеката. Ако не си чак толкова умен, слизаш да пиеш едно кафе в "Мазето".
4. Някак си се докопваш до заветната книга. И ето тук започват мъките. Имаш на разположение маса и стол, тип ученичиски, заедно с още сто други човека, които ползват читалнята и в летните горещини си стават особено близки. Причината - оригиналният оберлихт на сградата е заменен от пластмасова плоскост, която в жегите превръща читалните в парник.
И какво правя тук аз, която обичам да чета легнала или поне полулегнала, да сядам по турски, да ям, да пия, да слушам музика докато чета? Ми аз обичам да чета в усамотение! Тук няма шанс за уединение, защото чуваш, помирисваш, виждаш как сто други човека се опитват да правят същото като теб.
Не че имам време за губене в библиотеката де :-) Аз и вкъщи си имам достатъчно за четене.

сряда, 16 април 2008 г.

"Няма време"

Така казва онова сладко човеченце от "Минута е много". Е, аз нямам ципче на устата :-)
Нямам време да блогвам.
Притисната между училище и работа все по-рядко намирам време дори да хвърля едно око на любимите си блогове.
Но! Някой да не си помисли, че се оплаквам? :-) Ни най-малко! Даже напротив. Мога само да се хваля с успехи на житейското поприще. Ха-ха-ха Т'ва пък откъде ми дойде :ROFL:
Трябва да ви кажа, че личните постижения са един от най-мощните възможни мотиватори. Не че съм постигнала кой знае какво. Но фактът, че си върша работата, че нещата се получават в някаква степен, ми вдъхва все повече и повече ентусиазъм и желание.
23 април е Международният ден на книгата. Ние с уважаемите ми колеги още нищо не сме измислили, за да отбележим професионалния празник. Миналата година мина почти не забелязано с някакви маратонски четения и подобни. Нещо трябва да се роди от кухите ни сутдентски глави хи-хи-хи
Освен за блогване, нямам време и за четене. Гледам да си открадна по един час на ден, но нали разбирате, че когато трябва да избирам между четене и гушкане, изборът винаги е в полза на второто :-)
Тия дни се порових за малко информация за библиотерапията. Това е вид терапия, при която поетични и всякакви текстове се използват в оздравителния процес на пациента. Естествено, в мила родна България не са и чували за това. А още по-естествено, библиотерапията е дело на руските братушките и те работят най-усилено в областта. Ако се разработи тази "нива" у нас, това може да е от полза не само за хората, които прибягват до услугите на терапевтите, но и за издателския бизнес. Няма нищо да кажа повече :-) Идеите не се защитават от Закона за авторското право и сродните му права. А аз държа идеите ми да си останата мои :-)

Искам да кажа на онзи Специален човек, с когото се чувствам свободна да се споделя цялата, че това, което ми дава е най-голямото съкровище във Вселената.

Нали не забравяте да се усмихвате и да се радвате на всичко, което ви поднася животът? :-)

събота, 29 март 2008 г.

Party Day


Тази вечер празнуваме поредното възмъжаване на Топи. На 24.03 стана на "2 до 6" годинки :-) Пожелавам си да ме търпи още дъъъъъъъъъъългоооооо :-)
За мое съжаление на връх рождения му ден го превърнах в болногледачка, защото ме беше стегнала една ангина. Но слава Богу, за традиционното грандиозно парти съм свежа като краставичка :-) Очакват се гости от порядъка на новогодишните. За справка: на Нова година бяхме минимум 60 парчета :-) Сутринта за два часа и половина успяхме да се справим с почти всички приготовления. Страшен екип сме двамата! :-)
Миналата събота и неделя ходихме на тийм билдинг в Рила - курорта Трещеник, вила "Десислава". Прелестно място! Естестествено, по това време на година в планината си е все още зима. Имахме възможност да се насладим на пухкавичък, беличък сняг :-) През прозореца на просторния ни апартамент хи-хи-хи Забавлявахме се зверски! Игрите и този път бяха супер занимателни и предизвикателни, но както винаги всички се справихме блестящо! Фактът, че Топи се почувства част от нашия колектив, е достатъчно красноречив за успеха на начинанието. Навръщане имахме уникалната възможност да установим емпирично колко е тесен третият ред седалки в новата кола на Шефа :-) Мисля, че нямаме нужда от повече експерименти в това отношение :-)
Имах едно много странно преживяване с автобиографията на Чарли Чаплин. Една вечер четох, докато стана време да си пия антибиотика, после си заспах както си му е редът. През нощта явно съм вдигнала температура, докато сънувам, че съм Чарли Чаплин. Бях толкова "вътре" в съня, че ми трябваше ужасно много време да се "върна". Малко се изплаших. Вярно, че като се повиши температурата на мозъка, на човек му се случват странни неща, но мисля, че няма да дочета тази книга до край :-)
От понеделник се зареждам в новия офис и запретвам ръкави за яко бачкане :-) Ако остане време - и за училище.
Отивам да се разкрасявам за довечера :-) Все пак трябва да съм съответно хубава на домакина :-)
Да си купонясвате в събота вечер! :-)

вторник, 18 март 2008 г.

Вече не мога да измислям заглавия :-)

Този дълъг период на неписане не беше почивка от Кафка :-) Времето беше дефицитно. Е, то и в момента е. Открадвам няколко минути от упражнението по Редакционно-издателски системи, за да напиша това-онова.
Няколко реда за честитки:
1. Шефът се сдоби с нова кола :-)
2. Сестра ми помъдря с 1 година на 11.03.
3. Шефът възмъжа с 1 година на 15.03.
4. Симонка и Добри последваха примера на горните на 16.03.
Всички поводи бяха тържествено отбелязани!
На 15 и 16 - малък трип до вилата. Съботата я прекарахме в готвене, подклаждане на гъня в камината и четене на Атанас Далчев, а неделята - в миене на чинии. Покарах стотина километра на връщане към София ;-)

Ходенето на лекции е много полезна работа. Успявам да усвоя 2/3 от информацията само от едното чуване. Проблемът е, че ми изяжда твърде много време и не мога да работя пълноценно. Така че ученолюбието ми ще бъде скъсено от някой край :-) Но много ме кефи да слушам Милена Цветкова /например :-)/, въпреки, че след нейните лекции съм като изцден лимон. Тръгвам си от там с един тон информация в главата и желание да ровя още и още.
В работата се наблюдава типичен "летящ старт". Ентустиазмът от Университета го пренесох доста успешно в офиса и въпреки, че все още нямам конкретен видим резултат, работя усилено по постигането на поставените цели. Гледам да не се въодушевявам твърде, за да не падна после от високо :-)
Всъщност дължа голяма част от ентусиазма си на лицето Станислав Стоев. На това, че имам свободата да обичам във всички възможни смисли на тази дума, че се чувствам истинска и пълноценна, че ми е леко на душата, че имам слънце в очите си и всички други подробности, призхождащи от действието на силното обичане :-)
Сега изчезвам, за да не изпусна съвсем труда на доц. Грета Дерменджиева
П.П. Усмихвайте се и не се оплаквайте, освен когато е крайно наложително! :-)

неделя, 9 март 2008 г.

Кафкианско



Само преди седмица бях възмутена от лицето Франц Кафка до мозъка на костите си. Е, нещата търпят промяна :-) Слава на Бога...
Наложи се да прочета "Процесът" и "Метаморфозата" и да ги представя пред целия курс кандидат-книгоиздатели. Докато четях, проклинах Кафка - и мислено, и гласно. Изправена пред колегите, обаче, дума след дума, започна да ми просветва защо Кафка е Голям.
Ето малко история...
Франц Кафка е роден в Прага през 1883 г. в еврейско семейство. Бащата е деспотичн търговец с презрително отношение към литературните стремления на сина си. Франц получава юридическо образование и през целия си живот работи в застрахователна фирма. Пише предимно нощем. Последните си години Кафка прекарва в различни санаториуми в търсене на спасение от туберколозата. Умира в Кирлинг, край Виена през 1924 г.
Посочван най-често като виден модернист, Кафка е титулован като един от "тримата влъхви" на модернизма. Другите двама са Марсел Пруст и Джеймс Джойс. Модернизмът е литературно "течение" /???/, което се разгръща в края на XIX и началото на XX в. Върховите модернистични постижения са от периода между двете световни войни. Характерното за модернизма е, че отрича традицията и се насочва към новото. В контрапункт на реализма и натурализма от предходните десетилетия, модернизмът се "изразява" във и чрез абсурдност, гротескност, свръхреализъм.
Това беше от учебниците.
От мен:
Това, което ме възмути у Кафка, беше липсата на смисъл, абсурдната незаинтересованост на героите от собственото им битие. Няма сюжет, няма действие, няма развитие. Героите не си задават въпросите "Защо?", "Кой?", "Какво?" И ми беше нужно време и да започна да изразявам гласно мисловния си поток, за да разбера, че именно това, което предизвика възмущението ми, е ценното не само у Кафка, но и в целия модернизъм - можеш да влагаш в творбата /литературна, изобразителна, музикална и т.н./ свой собствен смисъл.
Много дълго взе да става...
To be continued... :-)

понеделник, 3 март 2008 г.

Бръм Бръм

Седим си гушнати на парапета на Моста на влюбените. Покрай нас минават хора, шарени, усмихнати хора. Говорим си за Нещата от живота ;-) За завистниците, за злонамерените, за това, че единствените, на които могат да навредят, са те самите.
Защото, когато знам коя Съм, когато обичам, когато съм Едно с този, когото обичам, никой и нищо не може да ни попречи да бъдем щастливи.
С мама и систъра си направихме женска разходка до вилата :-) Борихме се около 5 часа с новия пъзел и в резултат наредихме само рамката :-) Мама доволно си окачи на стените новите картини и другите "ценности" :-) Аз прочетох с кански мъки "Процесът" на Кафка. През живота си по-скучно нещо не съм чела! Изтормозих се!
Не искам да прекалявам с любовните теми, но искам да ви кажа, че е УЖАСНО хубаво да си влюбен, да обичаш, да ти светкат очичките постоянно, да си пиян от любов, да ЖИВЕЕШ във всеки смисъл на тази изтъркана от експлоатация дума! :-)
Сега отивам да се разкрасявам, да пея под душа, да си лакирам ноктите в розово и каквито още щуротии ми дойдат наум!
П.П. Когато е влюбен, на човек му идва смелост за всякакви неща! :-) Опитайте и вие! В домашни условия. Безопасно е. :-)

неделя, 24 февруари 2008 г.

Слънчевко

Времето е необичайно топло за края на февруари. Вчера беше най-малко 15-16 градуса и едно слънчевоооооооо. Времето е идеално за безцелно мотане из града :-)
Последните няколко дни минаха толкова сладко-лежерно-щастливо. Чак сама си завиждам... Е, на финала трябва да впрегна всичките си налични ресурси, за да довърша една задача и да си напиша домашното, което предизвика бурен студентско-преподавателски дебат. В крайна сметка съм почти готова. Даже открих една неточтност в заданието :-)
Възмущавам се напоследък от ниската култура на движение по пътищата. Не. Не се възмущавам от псуващите, некадърните и т.н. шофьори. Възмущавам се от абсолютно БЕЗОТГОВОРНИТЕ пешеходци. Примери: пътувам с трамвай N7 и обикновено се качвам от спирка "Мотописта" на високоскоростния бул. "България". Има си подлез като слънце, а най-честата гледка е възрастни хора в пенсионна възраст е да пресичат подтичвайки през пътното платно. Друг пример: кръстовището на бул. "България" и бул. "Гоце Делчев". Една доста възрастна жена запушва и без това пренатовареното кръстовище като пресича през платното. И там си има подлез. За ентусиастите да пресекат Цариградско шосе пред хотел "Плиска" няма да говоря. Самите пешеходци не се грижат за собствената си безопасност, но стане ли ПТП, по закон шофьорът го отнася, без значение, че вината може да е на пешеходеца.
Малко прибързах с ентусиазма покрай новия семестър. Обещава да бъде доста натоварващ, но да се надяваме, че поне нещо ще научим. Не се плаша от четенето, но не знам точно как ще се получи с присъствието на занятията.
Дочетох "Понеделник започва в събота" на Аркадий и Борис Стругацки. Страхотна сатира! "Трудно е да бъдеш бог" и "Хищните вещи на века" също са хубави, но тук авторите показват страхотно остроумие. Сега обаче ще се наложи да наблегна малко на учебните четива :-)
Предстои ми доста натоварена и напрегната седмица. Но когато човек знае, че сърцето му прелива от щастие и споделеност, нищо не може да го спре :-)

понеделник, 18 февруари 2008 г.

Три, две, едно: НАЧАЛО!

На новия, четвърти по ред семестър. Не знам дали до сега в пряк текст съм писала тук, че уча книгоиздаване с СУ. Не се смейте на бесния ми ентусиазъм. Това ми е на сърцето, това избрах. Нямам намерение сега точно да се обяснявам защо, но пък кой знае... Може да ме тресне някога музата :-)
Та днес имахме лекции по Съвременна българска литература с проф. Божидар Кунчев . Обещава да бъде много интересно и да ни изтекат очите от четене. Ужасно ерудиран човек!
После имахме честта да се запознаем с доц. д-р Милена Цветкова, която успя в рамките на няколко часа да ме убеди, че моят идеал за учен съществува някъде в действителността и то именно в нейно лице. Като започнем с школувания глас, дикция, богатство на езика и то не само вербалния, преминем през чувство за хумор, огромна ерудиция и стигнем до взискателността, която личи, ако щете по учителския бележник, в който си записва кой си е написал домашното и кой не. Очарована съм! Оставям на страна предстартовата треска, която ме обзема като си помисля какво писане ни чака. Но си мисля, че точно такъв трябва да бъде истинският преподавател - взискателен до последната точка и запетайка!
Е, замириса ми по едно време на крайност и това е, което ме накара да си спомня, че университетските преподаватели, били те и гениални учени, също са хора и се предполага, че си имат своите слабости. :-)
Малко тъпо ми стана обаче... За пореден път си дадох сметка, че дори най-широкоскроените учени, си остават учени и живеят в света на научния канон и на своите собствени вътрешни догми. В никакъв случай не им ги оспорвам, разбира се. Просто се надявам, че някой най-накрая ще ни даде шанс да изградим и да се изявим според нашите си вътрешни правила. Амин!

неделя, 17 февруари 2008 г.

Книжен плъх

Тадададаааааааааааааааам :-)
Както знаят онези, които ме познават отблизо, страстта на моя живот са книгите във всичките им форми. В момента тихо и кротко си работя върху една руска книга и съм ТОЛКОВА МНОГО щастлива, че направо не мога да ви опиша!
Щастлива съм от целия шарен, разнообразен живот.
От това, че обичам.
От това, че имам възможността да правя това, което винаги съм искала.
От това, че съм заобиколена от най-прекрасните приятели на света.
От това, че някой казва "Бистра е приятел."
С две думи - от всичко.
Позволявам ви да ми завиждате :-) хи-хи-хи
Утре започва новият семестър. Осем дисциплини, 10 изпита. Живи да ни ожали човек... Надявам се поне да има нещо, което си заслужава ходенето на лекции. Миналия семестър само доц. д-р Лозанов успя да ми привлече вниманието. В програмата има разни интересни неща от рода на Съвременна бълг. литература, Съвременна европейска литература, Съременно световно книгоиздаване и т.н. И интересни имена като доц. д-р Цветана Хубенова /позната повече като неорайхиански психотерапевт, отколкото като литературовед/, доц. д-р Милена Цветкова. Все пак не възлагам твърде големи надежди. Пък и с оглед на очертаващите се купища работа не знам колко редовна ще съм на училище.

14.02 беше прелестен ден! Не защото беше празник. Когато в живота ти има любов, всеки ден е празник. Получих най-милата, най-нежната валентинка на света! Вечерта гледахме "Коко" в 199 /веднага щом сайтът заработи ще сложа линк/. Цветана Манева и в есента на кариерата и живота си е просто НЕПОВТОРИМА. Актрисата, която игра младата Коко /Ася някоя-си/ по нищо не отстъпи на Манева. Не мога да кажа, че съм във възторг от постановката, но поне не съм разочарована.
После хапване, после мини-дискотечка, после спретнахме една импровизацийка и се нагушахме една хубаво, така - по светивалентински :-)
Пожелавам на всички да обичат. Искрено. С цялото си същество. Защото само когато обича /не е задължително да го обичат!/ човек Живее.

сряда, 13 февруари 2008 г.

Опаааа :-)


Long time, no seen.
Ама имаше малко проблеми с интернета. Изгоряла лан карта, аз не знаех, наругах интелигентно доставчика, щот мислех, че проблема е в негооо.... Днес, слава на Бога, си купих нова джаджа и с 4856875687654 премеждия успях да се кънектна :-)
Във времето, през което нямах интернет, отскочих до Пловдив с една весела компания, за да гледаме изложба на Димитър Казаков-Нерон В интерес на истината, казаковите работи не ми харесаха. Добре, че имаше интересни неща от други автори. Но поне се смяхме, ядохме, пихме и веселихме.
Уф...много ми се спинка... май ще дописвам друг път.
Ще кажа само, че от всичко най-обичам да обичам. Топи.

четвъртък, 7 февруари 2008 г.

Шматковска приятелка

И това само защото казах, че трябва да се отнасяме към хората така както те искат да се отнасяме с тях, а не както ние искаме да се отнасят с нас. Амаха! :-)
Такааа... добрият човек Владо се опита да ме образова в боравенето с торенти, но аз като един виден индианец сбърконтих нещо и в момента аз си харесвам торенти, а той ми ги сваля и ми ги препраща. Триста осемдесет и девет хиляди седемстостин петдесет и шест благодарности! /т'ва число не знам как си го измислих :-)/
Видимо съм в добро настроение, което е често явление напоследък. И как не. Влюбена, с успешна сесия, с послушна работа... Чак сама си завиждам :-)
Е, малко съм уморена, но да не изпадаме в подробности. Важното е, че снощи концертът в зала "България" беше блестящ! Имаше само два недостатъка: церемонията по награждаването се проточи и залата беше ПРЕПЪЛНЕНА, което май не е съвсем недостатък :-)
Днес отново ми стана актуална темата за силата и слабостта. Тя периодично възкръсва при мен, особено като усетя някаква остра несправедливост. Както винаги, понеже се предполага, че като по-силна от някои хора, приемам нещата по-разумно, по-спокойно и т.н., се налага да търпя нервозването, фасоните, неможенетата на същите някои хора. И си задавам въпроса: не се ли превръщат силните хора в слуги на слабите? "Питам и отговор не чакам..." хи-хи
Напоследък ми е доста интересно да се ровя в чужди блогове. В няколко забелязах особена тенденция да се живее чрез и през думите. Въпреки, че съм почти крайно пристрастна към думите, словото и всичко, което може да се прави с тях, ми се струва много ужасен начинът, по които ограничават всичко. Наричаш нещо с една дума и край - то вече не може да бъде нещо различно. Казваш на бялото "бяло" и вече не можеш да го наречеш "черно". А пък нали бялото съдържа в себе си всички цветове включително черното. Що тогава да не можем да му казваме "черно" в някаква известна степен, питам аз? Думите правят света дуален, полярен, дуалистичен или както искате, така го наричайте. А всичко е така навързано, че нещата трудно могат да бъдат разграничени едно от друго. Просто всичко Е Едно.
Таааакаааааааа.... за любов днес няма да "говоря", защото като я облека в думи, ще й счупя единството. А Любовта е това - висша форма на Единение.
Айде.
Лека нощ.
Край.
Точка.
:-)

неделя, 3 февруари 2008 г.

Тиру-риру

Още

Много, много, МНОГО сладко е, когато двамата ти най-любими хора така добре се забавляват заедно :-) По-малкото бебе успя да излее една тенджера супа на пода, да настъпи един крем и прилично да го размаже по паркета, да натроши филия хляб на земята ... Мисля да спра до тук :-)
Днес пак изхвърлях разделен боклук. Кофите все повече започват да се използват по предназначение, макар че в кофата за стъкла имаше изхвърлени цветя. Надявам се такива инциденти да стават все по-рядко. Мисля си обаче... Има ли смисъл от разделното събиране при положение, че нямаме заводи за преработка на отпадъците? Вярно, има страни в Европа, които внасят боклук от чужбина, за да захранват със суровина рециклиращите предприятия. Но се съмнявам, че България се е ориентирала достатъчно добре, та да си изнася боклука... Мишееееее! Я като един виден екоЛОГ, ела да внесеш светлина по въпроса :-)
Снощи се опитвах да обясня на по-голямото от двете бебета /намиг ;-)/ как става поръчването на сънища. Аз самата дълго се чудих преди време защо, аджеба, сънувам такива щуротии. А то било защото често се случва да сънуваш това, с която съзнанието ти е било активно заето във времето преди да си легнеш. Това е причината често да сънуваме книги/филми, които четем/гледаме непосредствено преди да заспим. Оттам стигнахме и до метафората за човешката психика като айсберг: съзнаваното е върхът на айсберга /видимата част, намираща се над повърхността на водата/ и несъзнаваното като същинската част на айсберга, която е под водата и е многократно по-голяма от видимата. Май чета твърде много Юнг напоследък :-)
Взе да става твърде дълга публикацията :-) Останалите точки от дневния ред ще чакат по-добри времена :-)
П.П.Реплика за любовта: няма никакъв смисъл да обичате някого, ако той не знае. Така че, казвайте на хората, че ги обичате :-)

вторник, 29 януари 2008 г.

Пояснения

Тъй като с лицето от предишната публикация коментирахме сутринта кой от двама ни е по-чалдисан, последният ми пост е моето участие в надпреварата. Победител няма, но това е само повод да продължаваме да се състезаваме :-) Виждам, че се радваме на голям интерес от страна разни Субекти :-)
Такаааааа... Продължаваме с дневния ред:
Днес шести човек ми каза, че след като прочел написаното от мен за Ромен Гари, яко се надъхал да прочете нещо негово. Мога само да се радвам, че карам хората да посягат към книга и то към автор от ранга на Гари.
Напоследък все разни хубавини ми се случват, чак започвам да се чудя дали ги заслужавам. Ще разбера като започна да се гърча от работа във връзка с една от хубавините. Но пък имам пълната подкрепа на една друга хубавина, така че нямам от какво да се оплаквам.
Открих кое е нещото, което най-ужасно много ме дразни у хората - неприемането, нетолерантността, отричането и отхвърлянето на всичко, което противоречи на техните нагласи, възгледи, принципи и т.н. Знам, че самото ми това изказване е вид неприемане, но се старая да се боря с този обществен враг номер 1.
За финал още малко цитати от "Животът е пред теб" на Ромен Гари :-)
"Хигиената още не била стигнала до Казбата и той се родил, понеже нямало ни бидета, ни питейна вода, нищо."
"Сега жените, които се подвизават, си имат хапчета за хигиена, но той избързал с раждането."
"... истории за излишни хлапета, дето не са могли да се абортират навреме."
"-Знаеш ли какво е шафрантия?
- Това е личност, която се подвизава с пеперудката си.
- Да се чуди човек откъде си научил такива мръсотии, но има много истина в думите ти."
" Толкова тъжна беше, че дори не забелязваше каква е грозотия."
" Той и така си беше щастлив, за нищо. Още не съм виждал негър, щастлив за нещо."
" Бях на девет години или там някъде, а на тази възраст човек вече мисли, освен може би в моментите на щастие."
" Мадам Роза казваше, че пеперудката на жената е най-важното нещо във Франция заедно с Луи XIV"
" Нали ви казвам, не беше от този свят, мръсникът му с мръсник - вече четиригодишен, а все още доволен."
" ... толкова я беше страх, че не смеех да остана сам."
" Мадам Роза казваше, че ако си мечтаеш много, по-бързо ще порастнеш, и ръчищата на господин Боро сигурно цял живот са мечтали, такива грамадански бяха."
" -Не е нужно да има причини, за да те е страх, Момо."
" Истината е, че ако имаш нещо друго, различно от останалите, все на него се надяваш да оправи работите."
" Знаех само, че имам баща и майка, по този въпрос природата не прощава."
" - Как ти е името?
- Момо.
- Къде са мама и татко, Момо?
- Нямам аз такива работи, за какъв ме мислите. Свободен човек съм."
" Курвата - това е духовна нагласа."
" Няма черно и бяло, че бялото често е прикрито черно, а черното е бяло, което са го преметнали."
" Какво друго им остава на старите хора освен младините."
" Хероинът е долна работа. Момчетата, дето си го праскат, се пристрастяват към щастието и тогава прошка няма, защото то, щастието, е известно най-вече със своята липса."
" Не държа обаче да съм щастлив, животът е за предпочитане. Ужасна гадория е щастието, долна работа, на мен да ми падне, ще му сменя физиономията."
" Няма да седна да се навирам щастието, преди да съм опитвал всичко, за да се измъкна."
" Толкова бях щастлив, че ми идеше да пукна, защото щастието трябва бързо да го спипаш, преди да си е плюло на петите."
" Не виждах защо й е да ме сваля. На десет години още за нищо не ставах, дори като арабин."

Достатъчноооо :-)
Знаете ли, че никакво щастие на света няма смисъл, ако няма с кого да го споделиш? Така че, споделяйте щастието си. И си носете новите дрехи :-)

Станислав Стоев

Най-сладкото
най-милото
най-нежното
най-прекрасното
най-ценното
най-обичаното
най-целувателното
най-гушкателното
най-хубавото
най-сънчовското
...
Достатъчно ли е? Хи-хи-хи :-)

събота, 26 януари 2008 г.

Recycle Girl


Снимчосът е на една кофа за боклук в Пловдив. Нямам нищо друго боклучено под ръка :-) Фотограф: Топи

Днес като отидох да си изхвърля разделно събрания боклук направо мед ми покапа на сърцето: кофите за разделно събиране бяха пълни. А само преди седмица старите гадни метални контейнери бяха канари с връх, а разделните кофи - празни.
По Коледа ми стана много драго в Била. Едни девойчета на опашката пред мен обясниха на баща си как отказват да използват полиетиленовите пликове за покупки, отидоха и взеха празни кашони от Плод/Зеленчука и си натовариха пазара в тях. За сведение: аз също не ползвам найлонови торби. Но все още не мога да приуча семейството да прави същото.
Много се кефя и на един приятел, който работи в областта на възобновяемите енергийни източници. Да си призная в началото бях доста скептична и често съм му казвала, че това е causa perduta. Добре, че той не се зарази от моя скептицизъм. Даже обратното: аз прихванах от неговия оптимизъм.
Всъщност... подозирам, че зелената идея бележи такъв бум не защото, виждате ли, хората много са се осъзнали. Просто е модерно. Но в случая мотивацията може би не е най-същественото. Важното е да има резултати. А пълните кофи за разделно събиране са резултат и то положителен.
Аз собствено се опитвам да правя това-онова в посока Зелено:
1. Събирам си боклука разделно /старая се поне/.
2. Ползвам енергоспестяваща търсачка.
3. Използвам найлоновите пликове ПОНЕ по 2 пъти.
4. И разпечатаните листа също.
5. Използвам градския транспорт или "маам гащи" пеша, освен в случайте когато е крайно наложително да се използва МПС.

Не съм сигурна, че ще доживея да видя или поне да чуя за някакви конкретни положителни резултати. Но достатъчно често съм виждала грандиозни промени, които са започнали с малки стъпчици напред. А това ми стига да вярвам, че нещата са поправими и бихме могли да се отблагодарим на природата и планетата с малко повече грижа.

П.П. Да не си помислите, че ще пропусна да напиша нещо за любовта?! :-) Ще цитирам късметчето, което ми се падна в четвъртък от кафе "Лаваца": "Любовта е като цигански хазарт: тука има - тука нема... Важното е да я разпознаеш."
П.П.П. Взех си изпита по английски с абсолютна шестица и получих похвала за усета към езика. Горд! :-)))

сряда, 23 януари 2008 г.

Ромен Гари и любовта+Бистра


Френски писател от руско-еврейски произход, вонен и дипломат, Ромен Гари /псевдоним на Роман Кацев/ е единственият двукратен носител на френската литературна награда "Гонкур" - през 1956 и през 1975 под псевдонима Емил Ажар. Автор на над 40 творби. Факти, факти....
А сега малко емоции.
Изумена съм от нежността, с която мъж може да пише за любовта /справка: "Нататък билетът не важи"/. Възхитена съм от иронията, самокритичността, хуморът и проницателността които извират от "Голям Гальовник" /справка: малко цитати по-надолу/. Сега ме чакат "Животът е пред теб" и "Сияние на жена". И толкова фин език...
Ето ги обещаните цитати:
"... и да обича Девета симфония от Бах.
- Девета симфония е от Бетовен - каза инспекторът.
- Знам, но е време за промяна..."

"Когато смяташ по цял ден с милиарди, вечер се връщащ вкъщи обезценен, в състояние, близко до нулата."

"Животът е сериозно нещо поради своята незначителност."

"Но усмивките честно са тъжни, трябва да им влизаме в положението."

"Много хора не се чувстват добре в кожата си, защото тя не е тяхна."

"Няма нищо по-кофти, по-мръсно замислено от страните, където човек разполага с всичко, за да бъде щастлив."

"И наистина през 1931 г., както Ви е неизвестно, се е състоял първият бунт на сперматозоидите в Париж..."

"... щастието се познава по мълчанието. Когато единението е добро, истинско и без преструвки, само мълчанието е в състояние да го изрази."

"Любовта е най-вероятно най-добрата форма на диалог, измислена от човека, за да говори на себе си."

"...избягвайте да се пържите в собствен сос. Отсега си създавайте навика да се пържите в соса на другите, тогава не боли толкова."

"Не знам дали хората достатъчно ясно осъзнават огромното значение, което едно събитие може да придобие, когато има опасност да не се състои."

"... и аз мълчах с целия дар слово, на който съм способен."

"А и по улиците е пълно с ксенофобия, хората са против незаконната имиграция и един питон не може да мине незабелязан, араби са били пребивани за много по-малко."

"Стърчах насред стаята и прегръщах своите улики за човечност, за да не се издам, но няколко от тях все пак се търкулнаха по бузата ми при опит за бягство."

"...когато човек е очаквал цял живот любовта, той е съвсем неподготвен."

"Сълзите ми продължаваха да напират в очите Й..."

"Добре известен дихателен метод е това, през носа - опитваш се да го вирнеш високо, за да спасиш личното си дишане."
-------------------------------------------------------------------------------------------------

Когато човек е влюбен, не му се спи, не му се яде, не му се работи, не му се учи. Само му се мечтае и му се обича...

ЦЪК

събота, 19 януари 2008 г.

Честитки


1. За Никитка, която днес става на 4г.
2. За Нели, която вчера стана на... не знам колко :-)
3. За Бистра /аз де:-)/, която вчера взе шофЕрска книжка.
4. За Другарката, която има нова кола и повишение в служата.
5. За Мишето, която има нова работа.

Спирам :-)

Четох в Блогчето на Инчето за любовта, която вдъхновява и си помислих, че това е някоя от моите случайности. Също като онази странна случка в четвъртък сутринта на физиотерапия...
Седя си аз със затворени очи пред инфрачервената лампа и чувам рехабилитаторката да казва на една пациентка, че току-така от първия път не ставало просто да си "поръчаш" какво да сънуваш. Предишната вечер четох в "Избрано от К.Г. Юнг" за тълкуването и символиката на сънищата. Сетих се и за неговия термин "синхроничност" - вселената ти изпраща точно това, от което имаш нужда, точно когато имаш нужда. И реших да започна да си записвам сънищата, когато си ги спомня. Вчера, например, не успях. Но днешните си ги спомням :-)
От снощи имам повод да си мисля за хората, които живеят чрез интриги, хранят се, дишат от това да сплетничат. Стана ми много мъчно за тия... жалки, бедни душици, чийто смисъл на живота е да направят на другия мръсно. Това обикновено се превръща в олицетворение на народната поговорка "Който копае гроб другиму, сам пада в него." И се почувствах сигурна в себе си и окрилена от това, че не живея за другите, че не ги меря с моите мерки, че ги приемам и с лошото.
Всъщност идеше реч за вдъхновението от любов. За това, че Любовта ни прави истински, живи, осмисля ни - нас и животът ни.
Хм... думите са излишни. Те само "чупят" нещата, ограничават ги и ги слагат в рамки, които изключват всичко останало. А Онова, което е вътре, не се събира в никакви рамки, защото Е Всичко...

неделя, 13 януари 2008 г.

Тинтири-минтири

Едно петъчно-съботно мини-трипче до Пловдив
"Отиваме ли?"
"Отиваме!"
Обожавам тези изникнали-от-нищото импровизации. Казваме и тръгваме. Без твърде много размисли, без много подготовки, просто се качваме на автобуса и потегляме. Разбира се, в силно редуциран състав, защото явно е доста трудно да се отдадеш на мига и да вършиш на пръв поглед безразсъдни неща. Интересното е, че веднага познах кои са отцепниците от организацията. Приятно ми е, Ванга :-)
Пътуването започна досадно - 1 час излизане от София заради обърнатия камион на Цариградско. В автобуса беше достатъчно топло, за да се разтопи шоколад. Успяхме да пристигнем почти навреме.
Обиколката на Пловдив започна с шопинг в Халите. После - сладкарница, продължихме в Пасифик - много симпатична кръчма и завършихме към 2:30 в No Sense. Танци-манци, снимки, смях, приятели, любов... Прелестно! Отдавна не ми се беше случвал такъв вихър! :-)
Прибрахме се от втория опит. Първият приключи с половин часова разходка в снежния Пловдив къмто 3 сутринта :-) Забавно беше даже и това, че не знаехме къде точно сме :-)
Епизодът от прибирането до излизането на следващия ден ще го пропусна :-)
В събота по обед, вместо сутрешна гимнстика имахме половин часова разходка в студа :-) Успяхме да се видим с Шина на тихо, да разменим няколко /крайно недостатъчно!/ приказки и да хванем обратния автобус в 14 часа. Даже и хубавите неща рано или късно свършват. Но това пътуване беше ТОЛКОВА хубаво, че единственото доказателство за реалността му е размазаният ми посинял пръст.
Всъщност цялото писание е за друго:
За това, че най-прелестното неща на света, е да се раздаваш, да се подаряваш, да се споделяш. Да дариш на Човекът до теб нежността си, топлината си, любовта си. Да го погалиш, да го докоснеш, да го обгърнеш с поглед, с прегръдка...
Две неща си струват в този живот: да се смееш и да обичаш....

понеделник, 7 януари 2008 г.

Из "Нататък билетът не важи" - Ромен Гари

Жак Рение, ти дълбоко ме разочарова. Откривам, че имаш дребнава, спестовническа душица, че си човек на балансите, предвидимостите, осчетоводяванията и нормите на печалба. Мъжът, готов на приключения, когото познавах на младини, се е превърнал в уплашен от загуба еснаф. Ти вече не умееш да живееш в настоящето и мисълта за утрешния ден е постоянното ти притеснение. Когато сексуалните ти възможности западат, се държиш като директор на фирма, който се бои, че не ще е в състояние да посреща плащанията, и предпочита да се оттегли от поста си. А ти остават месеци, може би дори година или две, и с малко късмет ще пукнеш дотогава от инфаркт, ама не, нужни са ти кръгозори и перспективи, десетки хектари бъдеще, и ти, дето навремето рискуваше живота си всеки ден, днес имаш вместо сърце осигурителен фонд. Ето защо взех решението да скъсам с теб. На искам повече да участвам в твоите мисли, в нищожните ти суетности, жалките ти съображения от честолюбие и в готовността ти да биеш отбой, вместо да загубиш. Разделям се с теб, с мисленето ти на мъж, вкопчил се в своя златен еталон, и ще обичам Лора както мога и колкото мога, приемайки поражението, когато то се яви, подобно на всеки мъж, предопределен за своя край. Няма да напусна Лора от грижа за някакво достойнство, защото подобна грижа вече представлява липса на любов. Сбогом.

петък, 4 януари 2008 г.

Честита нова година

Всяка
твоя целувка
залепва
за мен
като
пощенска марка.

Обичам
да ме
облепваш
с пощенски марки.

Имах най-прелестната Нова година откакто се помня насам. Купонът буквално продължи 12 часа. А първото утро на 2008 беше тоооооооолкова сладко! Това благодарение на онзи с пощенските марки ;)
Заспахме уморени, вмирисани на цигари, с дрехите, но гушнати. А като се събудихме имахме гласове ала Джо Кокър, а навън беше паднал първият сантиметър сняг от дебелата покривка, с която започваме годината. Усмив усмив усмив!
Днес цял следобед пихме топъл шоколад в Таба&ко. И се смяхме, и се гушкахме, и се цункахме. Обичам да го вдишвам, да го чувам, да го виждам, да го помирисвам, да го вкусвам, да го осезавам. Обичам да го усещам с всичките си сетива.
Обичам да обичам.
Едно парче, което зверски ме кефи
П.П. Нещо не мога да си кача картинката :]