четвъртък, 7 април 2011 г.

Топли тела



Любовта е живот...
... който трепти в клетките, потича по вените, изпълва дробовете.
Любовта е промяна...
... която покълва от семенце, понякога в неплодородна почва, за да се превърне в изцеление.
Любовта е силата...
.... която връща Мъртвите към Живота.

* * *
„Р е зомби. Той няма име, няма спомени, и пулс няма, но има мечти.”
* * *
Р е зомби. Има сърце, макар и спряло. И има любов достатъчна да обърне естествения ход на нещата и да върне от смъртта не само него – влюбеният – но и целия мъртъв, разлагащ се свят.

Р е героят на Айзък Мериън в „Топли тела”. Р изяжда мозъка на Пери при поредното „хранене” на зомбитата, които почти са завзели света, а с мозъка поглъща спомените и душата му. Заедно с бурните си младежки мисли Пери предава на Р и безкрайната си любов към Джули, която вижда с очите си как ходещ труп изяжда любимия й.
Вместо да се нахрани с нея, Р я спасява от себеподобните си. Отвежда я със себе си в обиталището на зомбитата, защото това е единственият начин да я предпази от тях. После й помага да се върне при последните останки от човешка общност. Но когато поема обратно към леговището си, разбира, че всичко, което иска е да бъде с Нея – с онази, която е помогнала на сънищата да се върнат, която го кара да си върне дар слово и способността да чете, която кара него – Мъртвия – да се стреми към живота с всички сили, на които е способно спрялото му, безкръвно сърце.
Р повежда борба с кръвожадните си инстинкти. Но по-тежка се оказва битката със саморазрушителните стремежи на човечеството да властва над природата с цената на всичко. Най-трудно се оказва двамата с Джули да накарат хората да повярват, че да си зомби не е зло, а е болест и болка, която може да се изцели с любов от протегната ръка.
Р тържествува над себе си – отказва се от яденето на хора в полза на обичането. Дългочаканата целувка не превръща Джули в зомби. Вместо това връща Р към живота – по вените му пак потича кръв, а в гърдите му се чува познатият звук – туп-туп туп-туп.

А заедно с него се възражда и целият свят....

събота, 2 април 2011 г.

Бягащата с вълци



Напоследък страшно много се говори за женското начало, женската природа, анимата етс.
Заглавието е тематично, видеото е тематично. Списание 8 за м. март също се оказа тематично.
"Бягащата с вълци" освен това е заглавието и на една прекрасна книга от Клариса Пинкола Естес, която ми беше подарена от мъж - нещо, за което ще съм му дълбоко благодарна през остатъка от живота си.

Аз съм Жена.
И то каква! хахаха
Скромна, преди всичко ;-)
Обичам това, че съм жена. Обичам това, че мога да обичам както само жените могат. Обичам си всички типично женски заоблености на тялото. Обичам си всички женски черти на характера, дори ония, които понякога минават за негативни. Обичам всичко женско в мен. Обичам Жената в мен.
Напоследък чак откривам откривам колко е безпогрешна интуицията ни, колко сила ни дава дълбоката ни свързаност с природните цикли, каква необятна и безкористна любов сме способни да изпитваме благодарение на това, че именно ние - жените - раждаме живота. Не без помощта на мъжете, разбира се.
Но не е проста работа да си жена. Никак даже.
Първо е нужно да се поеме отговорност.
После - да се скъсат оковите на онова ужасно-културно-религиозно-цивилизационно извращение, според което жената е някъде под мъжа, заслужава по-малко от него, способна е на по-малко и т.н.
После - да опознаем Жената, която дреме във всяка от нас. И да й дадем шанс да се прояви в живота ни.
И накрая да берем плодовете на собственото израстване и осъзнаване.
Много ми стана хубаво като прочетох няколко статии, потвърждаващи моите лични преживявания в списание 8.
И накрая стигнах до статията на една "жена" на име Моника Балаян - пихолог, психотерапевт, арменка, работила в администрацията на арменския президент. Изпаднах в лек шок. Възможно е и аз криво да чета текста, но малко ме подразни унифицарищият елемент. Първо ме гръмна изречението по отношение на жените "Колкото по-капризни, изменчиви и неразбрани са, толкова са по-желани от мъжете." Според мен авторката нещо се е объркала в понятията, вероятно значението на някои български думи й убягва.
Кой качествен мъж иска до себе си капризно същество, което само не може да се разбере, да не говорим да бъде разбрано от друг и което час по час си мени мнения, настроения и т.н.? Ама то пък и колко качествени мъже има, които могат да оценят и да имат пълноценни отношения с уверена, наясно със себе си жена, която знае какво и как иска, умее да си пази границите и е толкова дълбока, че колкото повече опознава, толкова повече има опознаване.
После "самата жена не знае какво иска". И това било цитат по Фройд.
Сигурно има и жени, които не знаят какво искат. Ама трябва ли всички да са в общия кюп? Има и жени, които достатъчно добре познават и себе си, и потребностите си, знаят от какво имат нужда и какво искат, знаят как и могат да си го дадат.
Оправданието, че жените говорели много понеже се страхували от самота и изоставяне от древни времена, вероятно върши работа на много от тях. Но вече отдавна не живеем в първобитно-общинния строй, имаме претенции да сме еволюирали и да сме се осъзнали. Говоренето далеч не би следвало да бъде начинът да задържим мъжете до себе си и въобще, ако те не искат да бъдат до нас, нужно ли е да ги задържаме и можем ли? Нито пък те са длъжни да ни носят отговорността - да ни обгрижват, пазят, защитават и т.н.
Въобще целият материал ми прозвуча като едно гигантско оправдание за неосъзнатите и страхливи жени - за нескончаемите им приказки, за шопинг маниите и не-знам-какво-искам-щот-съм-в-цикъл.
А цялата работа се свежда до това да се опознаем - себе си и ресурсите си, да се доверим на себе си и на способностите си да се справяме, да бъдем истински и неподправени , дълбоки и загадъчни, отворени за света около нас и предани на вътрешния си свят и грижата за женската ни природа.
Аз казах.
А сега - да започне женското парти у нас! :-)