Болка=растеж

Добре де.
Разбирам, че се учим по-лесно от болката, отколкото от щастието.
Не знам що така се получава.
Мислех си, че отдавна съм разбрала, приела и преживяла факта, че човек се ражда САМ и умира САМ и всички заблуди за опори, подкрепи, семейства, приятели и половинки са само, за да изглежда по-приятно и да не губим надежда. И даже ми се струваше, че ми харесва да разчитам само и единствено на себе си.
Да, ама не.
Очевидно, сама си хвърлям пясък в очите с псевдоубеждения, че и сама съм окей, че не ми е нужно някой да вярва в мен, че нямам нужда от приемане и разбиране, щом сама се приемам и обичам.
Слагам си ръка на сърцето и си признавам без бой:
Имам крещяща потребност да се скрия от всичко и всички, от себе си дори, в една голяма, мечешка прегръдка, да потъна, да се удавя. Изпитвам потребност да бъда приета даже с кривините си. А щом човек се почувства приет, даже и с ония черти, които в даден момент се разглеждат като негативи, му идват силите да се бори с тях и да ги изправя.
Трябва да намеря някаква вътрешна опорна точка. Така че и без подкрепа отвън да се справя с демоните на невротичното командорене ;) и да изляза извън чуждото поле на контрол.

Не знам какво става. Проблясъците и черните дупки се редуват със скоростта на светлината. Изисква се бързо реагиране и бързо адаптиране. Лутам се, губя се. Не знам къде съм и накъде да поема.
Някой да светне.
Много е тъмно в този тунел.

Скъпи Дядо Коледа,

очевидно си редовен читател на блога ми.
Получих си първия подарък половин час след публикацията.
Всъщност, първият подарък беше непоръчан. И дойде преди два месеца без малко.
Явно ти знаеш по-добре от мен от какво имам нужда още преди аз самата да съм го осъзнала. По-хубав подарък не си ми носил никога. Благодаря ти!
И на подаръка благодаря, че си е избрал да го донесеш на мен!
А онези петъшните...
Е, малко прекалих. Добре де, преиграх. Не че нямам нужда от търпение и сила. Имам, както и всеки друг човек. Но не беше чак толкова ревливо положението, колкото го изкарах. Признавам си, понякога влагам повече емоции, отколкото е необходимо. Вярвам, че скоро ще го израстна това, както се израстват разни детски вредни навици.

Банското пътешествие беше... хм... почти съвършено. Почти-то е за липсващия сняг. Е, имаше малко, но не се виждаше от прозореца на хотелската стая. И каминка нямаше, но когато си носиш огъня в сърцето, не ти трябва каминка. Трябват ти само чифт очи, които да светят, и още едни, за да се отразява светлината в тях.

Мисля си, колко малко внимание обръщаме на "подаръците", които получаваме през годината, а не само на Коледа. Що си мислим, че само по Коледа стават чудеса?
Чудесата се случват тук и сега, всеки ден, на всеки, който има очи да ги види и сърце да ги преживее. И подаръците също. Отворете си очите и душите, за да не минат подаръците незабелязани покрай вас.
***
Да се отбележи в протокола: никога не ме е удряла такава блогърска муза.

Получател: Лапландия

Скъпи Дядо Коледа,
вече знам кой си! /крайно време беше, след 21 години писане на писма/
Ти си за децата това, което е дядо ми Господ за възрастните. Не знам братя ли сте, някакво шизофренно раздвояване на личността ли сте, какво сте, но все пак ... И двамата сте Надежда.
Като гледам какви гадости се случват наоколо, реших, че дядо Господ ще е твърде зает да изслушва майките на убитите ученици и студенти, дечицата, които си мечтаят коледните им подаръци да се наричат "мама" и "тате", хората, които биха искали просто да доживеят следващата Коледа. Та вместо подаръци, ще те помоля за друго.
Моля те, донеси ми малко търпение. Не. Ще ми трябва много. Оная шушумига брат ти очевидно е измислил някакъв много садистичен начин да ми лекува егото и ме сваля на земята и под нея с едни гадни, остри стрелички с надписи "Ей там е върхът, но ти още си в подножието и имаш още доста до горе." А аз не знам дали искам да го изкачвам тоя връх. Дали с дядо Господ имаме едно и също понятие за връх?
Освен търпение ще ми трябва и около два вагона сила. Но не вагони на детско влакче. Товарни, моля. И моля те, нека е преди Коледа, защото дотогава рискувам да се изгубя. Ще заприличам на героя на Орхан Памук от "Черна книга" - ще стана толкова някой друг, че няма да знам коя съм аз.
Ако е възможно също, поръчай на Вселената да ми праща по-ясни сигнали, като за идиот. Вече не разбирам какво ми казва, имам нужда от ясни указания от рода на: "Обувай си първо лявата обувка." или "Носи си костилка от череша в джоба." Ако не по-ясни, то поне да не са толкова много. Цялата съм се отдала на това да усещам вселенските послания и вече започвам яко да се обърквам.
Последно: моля за малко сълзи. Много ми се плаче, а тия предателки са се покрили някъде и вместо да измият дяволите от мен, още повече ги натъпкват отвътре.

Не знам дали ще остане време за моите "подаръци", може би не се правят в твоята работилница. Но Надеждата, дето сте ми я посяли още когато мама и тате са се сляли, за да ме създадат, расте заедно с мен и не ми позволява да мисля, че планувате за мен нещо различно от най-доброто.

В живота важните неща..

""Който те накара да извървиш с него една миля...извърви с него две."
"Най-великото чудо на света", Ог Мандино

В същата книга, в "Божият меморандум" се казва, че най-голямата сила, която Бог е посял в човека, е правото да избира. Всичко, което се случва и което не се е случва, някога е избрано или не е избрано. То е същото като кармата или причинно-следствена връзка - както си искаме можем да го наречем и пак да бъде едно и също. Много лесно се живее с тази презумпция, ако си готов да си носиш отговорността. Ако ли не си, винаги намираш някой да е виновен за всичко, което преживяваш негативно - родителите, училището, средата, правителството, партньорът и т.н. А и тях даже сами си ги избираме.

Събирам се.
Капка по капка, като закъснял есенен дъжд, се наливам в себе си.
И всяка капка, всяка клетка търси да се сподели, защото това е моят начин да Съм - да се споделям. Иначе защо ми е всичко, което съм ?

През weekend-а имаше трипче до Етрополска Рибарица. All Inclusive, така да се каже: каминка, вино, торта, едни много симпатични хора и едни много, много милички деца. И тихият рефрен на пукащия огън, че гърнето си е намерило похлупака. Може и половинки, както ви харесва. Мечтаният сняг се появи като дъжд, но ще му простя с надеждата, че през следващия weekend ще се поправи ;-)

Декември всяка година става все по-натоварен откъм празници. Струва ми се, че целият свят се е родил през декември. В добавка студентски празници, именни дни, Коледи-Моледи, Нови години, един куп фирмени партита и ужасно лустросани коктейли. Та, честити празници на всички. Особено на онези, на които всеки ден им е празнично в сърцата. А на другите - "Съборете си бариерите. Нека слънцето влезе и във вашите души."

Крокодилски работи

Има едни такива моменти, в които имам чувството, че ще се пръсна, ако не пусна нещо навън. И аха да го пусна под формата на думи например и се усещам, че всичко е каквото е само докато е в мен. Щом излезе, се напъхва в рамката и се превръща в нещо друго.
Питам се, дали като си казват, че се обичат, хората се усещат да се обичат?
Има ли нужда въобще да се казва, когато всяко докосване, всяко трепване го крещи?
За известно време бях абдикирала от нуждата да обичам. Не да ме обичат. Да обичам. Да давам. Да се раздавам. Да знам, че всичко, което Съм, всичко, което е в мен, кара някого да се чувства обичан. Естествено, не е без значение обратната връзка. Но тя се изразява в приемане, а обичането - ако дойде. Е, връщам си се към тая нужда. Възраждам си я.
Господ много се е забавлявал като е създавал двойките сродни души. А още повече се забавлява, когато се откриват и започват да се нагаждат една към друга. Много садистично забавление, бих казала :-)
Как ли ще се развиват човешките отношения, ако вместо "Обичам те", си казваме "Живея те"?