вторник, 4 ноември 2008 г.

Не през думи

Човек никога не може да разкрие душата си в думи.
Същността, ти, аз, ние, вие, те, разумът, емоцията са много повече от думите, в които се опитваме да се/ги натикаме. Думите са много повече граници, отколкото отворени врати. Думите са проста вербализация. Лишени от образ, звук, мирис, вкус, допир.
От всички, най-лоша го играе думата "е". Да, да, точно така: глаголът съм в трето лице единствено число. Това еднобуквено зло слага етикети и граници и веднъж нарочени, никой и нищо не може да ги разкара.

"Всички болести са от страх." - казваше Мадлен Алгафари, а тя най-вероятно го е чула от друг. Но много истинно започва да ми се струва. Страхът от отхвърляне се превръща в страх от любов, страхът от смъртта се превръща в страх от живота, страхът от загуба се превръща в страх от победа. Ужаственярска работа.
Всеки миг е обсебен от страхове и не остава нито минутка за живеене.
Страховете обикновено се отнасят до последствията от действие, ситуация, решение. Отнасят се до очакваните лоши последствия. И никакви очаквани хубави.
Глупава работа.
Със същия успех, с който очакваме нещо лошо, можем да очакваме и хубавото. И да се радваме много повече, да живеем много по-истински и много по-пълноценно.

И още.
Няма промяна - няма живот. Система, в която нищо не се случва, нищо не се променя, рано или късно умира. По-добре рано, отколкото късно. В случая отлагането е чиста агония.

Най-жива съм, когато се откривам. Да, да, когато откривам в себе си разни интересни неща, за които не съм предполагала, че могат да са там. Вярвам, че човек има потенциал за абсолютно всичко и е въпрос на време, желание, упорство и подходяща среда да се превърне в каквото си пожелае. И много се дразня на оправданието "Аз съм си такъв." Все едно това точката, финалът, няма никакво поле за развитие, цял живот ще бъде едно и също и няма да се мръдне ни на йота. Егати скуката.
По-добре да се гръмна.

Единственият начин да се живее е да се рискува. Ежедневно, ежечасно и ежеминутно да се търси и постига промяната. Защото статиката обрича на бавна и мъчителна агония. Предимно душевна. Но хората с мъртви души ходят по улиците като призраци.

И нали се разбрахме? Не ме търсете в думите. Аз не съм там. По-скоро съм в неизреченото и най-вече в усещането.

Няма коментари: