Не може да бъде

Трети път този месец. Да се отбележи в протокола ;-)


Това видео ни го демонстрира проф. д-р Христо Кафтандиев като идеална работа с женски символи - сърца, Париж, кули, пълнолуние и ала бала. Това само ме подсети колко ужасно много обичам "Мулен Руж". Филмът не блести с нищо особено, освен с Никол Кидман и текстовете на песните. Юън МакГрегър също може да мине за блестящ в моментите, в които е без брада. ;-) Но все пак е божественярски филм. Сигурно заради това, че е един от малкото филми с гаден край и въпреки това си остава хубав.
Днес превеждахме с Нушата на семинар, който направо ми изпи силичките. Никога не съм имала по-тежък превод. Предполагам, че е защото човекът не ми е много приятен. От онзи тип бързоуспели младежчета, дето си мислят, че светът е техен, издребняват изнервящо и се държат като последна инстанция. Замислям бавно и мъчително убийство. Май ще прибягвам до вуду ;-)

Мислех си да пиша за книги, но много не ми идва отвътре.
Идва ми само да напиша:
Никога, никога, никога не се впечатлявайте от това, че не отговаряте на очакванията на някого. Освен ако не ви плащат. Но дори и когато ви плащат, се впечатлявайте само в рамките на сумата и времето, за което ви плащат.

Две

Чак не може да бъде, че се разписвам за втори път и то сме една 16-ти :-)
Още на 12-ти си написах офф лайн един текст за публикуване, ама като ме завъртя шайбата и не остана време.
И аз като НБКМ и БНТ съм започнала Голямото четене, само че няма да има класации на любими романи. Захванала съм да се ограмотявам професионално. Трудя се в момента над "История на четенето" от Алберто Мангел и "451 по Фаренхайт" на Бредбъри. Първата изглежда като да е научна книга, но започва като изповед на Мангел за собствените му читателски опитности. Много приятна работа. Изглежда, че ще продължи с доста дълбоко бръкване в читателските особености, но на 33-та страница още е рано за каквито и да е констатации.
Бредбъри е съвсем друга работа. Прехвърлих половината и вече си задавам въпроса "Какъв би бил светът, ако няма книги?" и предпочитам да не си отговарям. Страх ме е от отговора. Не мога да си представя живот, в който не мога да се докосна до всички времеви, пространствени, личностни и т.н. точки, до които ме пренасят книгите. Живот, в който не мога да се скрия от себе си в книгите. Живот, в който книгите не наливат в мен като в бездънна чаша смислия, знания, Познание, преживявания и всичко друго, което носи в себе си една книга.
На кратко за "451 по Фаренхайт": действието се развива в свят, в който пожарникарте не гасят, а палят пожари. По-точно - изгарят книгите. Защото книгите са източници на нещастие, книгите те карат да мислиш, да се съмняваш, да питаш "Защо?", да чувстваш, а всичко това е много нещастна и размирна работа. Гай Монтег е потомствен пожарникар. След като една нощ заедно с книгите изгаря и собственичката им, Монтег вади пред жена си всички книги, които укрива в дома си. Жеа му прави донос и една нощ Монтег е изпратен на акция в собствения си дом. Но съмнението вече е посято в него и вместо да изгори книгите, той изгаря шефа си. И се започва - преследване, укриване и т.н. Още не знам как завършва.
В случай, че не знаете, 451 градуса по Фаренхайт е температурата, при която хартията се възпламеня и гори.
Хартията, не книгите.
Книгите никога не изгарят. Защото книгите не са хартия.

След всички тия идеологически размишление е ред на малко истински живот.
Очарована съм от работата на "Гранд Хотел София" /това е НЕплатена реклама ;-)/. Страхотно обслужване, страхотно настаняване, прекрасен ресторант. Абе всичко си беше точно както трябва да бъде за цената, която плащаме. Нищо не ми беше отказано, гостите ми бяха обгрижвани като бебета, всичко беше изпипано до най-малкия детайл. Така че, ако ви се наложи да посрещате гости и можете да си го позволите, Гранд Хотелът е мястото.
Правят най-божественярското крем брюле на света.

Първи път

За този месец.
Всъщност имам да пиша за събития от миналия месец :-)
Съвсем случайно Нушка от Словеса не можа да отиде на едно представяне на книги, та отидох аз. В резултат се получиха моите първи културно-журналистически опити: клик и клик. Доста ми хареса, така че май ще има продължение.
Ето тук съм споделила впечатления от една много сладурска книжка.
Училището /разбирай академичната учебна година/ вече започна, но възпрепятствана от фактори от здравословен характер още не съм я удостоила с присъствието си. Очертават се пак десетина изпита,но к'во да се прави... Нали трябва да си пазим имиджа на най-добрите студенти :-)
Имам известен напредък с шофирането :-) Но той се простира само до управлението на МПС а автоматична скоростна кутия :-) За сега /слава на Бога/ не съм предизвикала катастрофални положения :-)
Ужасно много искам да се науча да пиша книги. Но нямам никаква идея как става това. Знам какво точно искам да кажа, но не знам как да го направя. Оформила съм си някакъв скелет, но пълнежа ми се струва ужасно трудна работа. Всички тия подробности... Откъде им идват на хората? А пък за остроумие тип "Ромен Гари" мога само да си мечтая. Не знам дали някой друг, освен него, може да измисли "сълзите ми напираха в очите й" или "мълчах с цялото красноречие, на което съм способен". Велика работа, какво да си говорим...



И една Patricia Kaas от мен :-)

Ретро стайл

Отдавна не бях слушала Fugees. А много ги обичам.
И отдавма не бях писала в два последователни дни в блога. Ха-ха-ха

Хора и улици...

Не знам защо тази песен я свързвам с дъжд.

Снимката я откраднах от http://www.saynotocrack.com/ Много обичам дъжд. Имам чувството, че отмива всички гадости и носи нови хубости. Есенният дъжд е първият белег за промяната на сезоните. Вече започна да ми омръзва това потно, умряло от жега лято.
През weekend-а се видях с разни "призраци от миналото" :-) Хора, които не бях виждала от години. Много е жалко, че единственото, което ни свързва, са общите спомени. А сме изживели заедно най-хубавите моменти на тийн възрастта. Едни са се променили, други не са и това прави пропастта още по-дълбока и невъзможна за прескачане. Но всеки сам си избира пътя и как да го извърви.
Четох две-три доста интересни книги. Но най-впечатлителна се оказа "Творение в черно" на Маргьорит Юрсенар. Тъй като съм чела новоиздадените нейни неща, имах доста високи очаквания, които бяха надминати и изпреварени с няколко обиколки. Юрсенар изключително добре позиционира героя си Зенон и неговите убеждения и предположения в хронологията на ренесансовата наука. Освен това Зенон е човек, който отказва да се подчинява на олигофренските порядки и "така се прави". А това несъмнено е още една точка в негова полза в моите скромни читателски очи. Романът клони към философски без да е досадно отвлечен, с твърде много неясни разсъждения и други неприятности.

Мисля, че открих призванието на живота си ;-) Няма да изпадам в конкретики, те така или иначе не са най-важното. Важното е, че знам какво и как искам, ще бъде полезно и за други хора и надявам се - ще ме направи щастлива. Малко е трудно за реализиране, така че трябва много внимателно да обмисля и да планирам всичко, да преценя, да премеря и много, много да работя. Трудното никога не ме е плашило, така че още днес ще направя една първа крачка, пък да видим тя къде ще ме заведе.

Взех си изпита по Съвременна българска литература с 300 зора. Радвам се, че никога повече няма да ми се налага да се явявам при проф. Кунчев. През живота си не съм учила толкова за всички изпити взети заедно. Обещавам си повече да не си давам толкова зорм за дисциплини, които не са ми интересни. Върепки, че всички изпити са ми взети, ме заплашва реална опасност да не мога да запиша семестъра, понеже нямам заверка по спорт от първи курс. Откачена работа. Предлагам да отпадне задължителния спорт. Така ще се спестят много досадни бюрокращини и неприятности.

Нервя се, че са откраднали кофата за хартия пред блока. Сега мъкна по 10 кг хартия до най-близката кофа, само за да установя, че в нея има не само хартия, а всичко, което би могло да се изхвърли в контейнер. И аз за чий се хабя да деля отпадъците, че дори и да приучавам домашните си да го правят? А дори още преработвателния завод не работи като хората... пфуууу

Открих, че най-ужасният въпрос на света е "Как може да си такава?" Ако искате да нараните някого, това е най-сигурният начин.

Отивам да свърша малко хубавини. Редно е след толкова мрънкане хахаха

Книжни работи

Това представлява "книжарницата" в един от най-популярните, ако не и най-популярния, български курортите - Слънчев бряг. Това, което не се вижда много добре на заден план, е един РЕП, на който се продават по десетина заглавия на български, руски, немски и английски. И - това е! Друго няма! Хората си идват с книгите от другия край на Европата и ако, не дай Боже, останат без четиво, няма откъде да си купят. А всеки 3-ти човек на плажа беше с книга! Коментърът за книжната търговия в Слънчев бряг е излишен.

Няколко дни преди това имах възможност да наблюдавам читателските вкусове на гостите на един хотел в Равда. От 10 книги на шезлонгите около басейна 3 бяха на Георги Стоев, 2 на Паулу Коелю, едно трилърче, едни "Нашенци" на Чудомир, един Жоржи Амаду с "Габриела, карамфил и канела" и един път "Самите богове на Айзък Азимов.
Изводите ми са няколко:
1. Не е като да не се чете. Разбира се, може още, но не сме чак толкова зле, колкото постоянно ни изкарват.
2. Георги Стоев се превръща в доказателство за клишето, че за да станеш класик, трябва да си мъртъв. Ако въобще може да се сложи такъв етикет на Стоев.

От скоро имам честта да модерирам един форум за Книги.
Макар че почти няма нужда от модератор. Нещата, които ми правят впечатление:
1. Едно сравнително стабилно ядро участници в темите, което рядко се променя.
2. Участниците взимат под внимание мненията на другите в избора си на четива.
3. Най-активната тема е "Какво чета в момента" - доста добро поле за изследване на читателски вкусове и настроения. И много по-достоверен материал за класация на най-четените заглавия, от списъците с най-продавани книги на книжарниците.
4. Това мини читателско общество демонстрира изключителна толерантност. За едната година, откакто съществува форумът, никога не е имало обиди, нападки и т.н., които са така характерни за тези интернетски ширини :-) Потребителите уважават и приемат вкусовете на другите.

Възмутена съм от две публикации в списание "Грация" в броя му от месец юни. В статия озаглавена "Внимание, вредно за четене" г-жа Николета Попкостадинова е изтъкнала всички негативи на книгите за самопомощ или както там изберем да ги наричаме. Принципно съм съгласна с тезата й, че голяма част от тези книги за нищо не стават, и приемам повечето от аргументите й. Например: лоши преводи, текстовете не са адаптирани като за нашата действителност, има доста противоречия в тия четива и т.н.
НО! Ето с какво не мога да се съглася:
1. Горните твърдения в икакъв случай не могат да се отнесат към всички заглавия от тази категория.
2. Можеха да се подберат други заглавия за примери, защото някои от цитираните ("Изкуството да бъдеш бог") според мен се числи именно към онези книги, които не попадат в графата "вредно за четене".
3. Не мога да приема да ми "размахва пръст" човек, който използва термина литература за всички книги - фикционални (измислени) или не-фикционални.
И ето сега най-голямото ми възмущение.
Около 70 страници по-късно в същото списание, в същия брой имаме една страница с ревюта на книги. Заглавието на публикацията е "Рецепти за щастие", а текстът под нея е следният "Колко са вълшебствата, с които украсявате ежедневието си? Ако успявате да направите поне по едно на ден, значи владеете магията на живота. Но ако не сте толкова добри, оставете се на законите на Вселената." Следват кориците на книгите "Всичко за брака", "Свещена магия", "Императрицата в теб" и "Тайните на привличането" придружени от няколко реда за всяка книга.
И какво се получава? Плюем по книгите за самопомощ, а после им отделяме цяла страница хвалебствия? И то поне да беше за пари, бих разбрала....
Е, поне отделят внимание на книгите, защото можеше и да не го направят.
Ще си позволя да публикувам настоящия си пост и в блога на кандидат-книгоиздателите.

Веднъж на месец е добре :-)

На фона на това, че си мислех съвсем да го зарежа тоя блог.
Но напоследък Орхан Памук ужасно ме провокира. Самотероризирам се с "Черна книга" от няколко месеца насам - примерно от три като през 2 от тях не съм я отваряла. 550 страници отвлечени дрънканици, които никак не ми помагат да ги разбера. На 460 започвам да стоплям малко по малко за какво е цялата работа - за това да бъдеш истински - такъв какъвто си.
А това е ужасно трудна работа.
Много, много трудна.
Ако мислите, че няма да ви стигнат силите, никога не се захващайте с това. Защото ако само веднъж се докоснете до блажеството да бъдете себе си и после се върнете в старата, удобна кочинка на това да отговаряте на чуждите очаквания, ще прекарате остатъка от живота си в блянове и копнежи по своята същност забутана някъде дълбоко под пластове норми, общоприетости /обичам да си измислям думи/, такасеправита и такатрябвата.

Та в това е драмата на героя на Памучния в "Черната книга" - че не е себе си, а някой друг. И дотолкова се вживява в ролята на този друг, че започва да живее в неговото жилище, да върши неговата работа, да спи в неговото легло, да носи неговите дрехи, да отговаря на телефона от негово име и т.н. Много ми е интересно дали накрая няма да се окаже, че всъшност героят е само един и има някакви шизофренични истории там. Но все пак има още стотина страници за дочитане :-)
Сърбят ме пръстите да попиша малко за оная "потресающа" драма за това талантливи или безхарактерни или и двете са съвременните български писатели. Обаче ще се сдържа, за да не подклаждам самочувствието на дамата, която я предизвика. По тази причина няма да изпиша и името й, за да не се превърна в още един резултат от търсене по темата в Гугъл. :-)
Но все пак думата беше за това да бъдем такива, каквито сме. Или поне такива каквито си мислим, че сме. Човек никога не може изцяло да се опознае, така че си остава в сферата на мисленето за себе си. Но поне неговото собствене мислене за себе си и живеене според това, а не според това, което другите си мислят за него. Престъпление срещу собствената ни личност е винаги да правим това, което ТРЯБВА да правим, това, което сме ДЛЪЖНИ да прави, това, което е РЕДНО да правим... дрън-дрън-дрън, бла-бла-бла... Сблъсквам се всеки ден с хора, които никога не се кикокят инфантилно на публични места, защото "не е прилично", които никога не са си пели докато се мотат по улицата, защото "всички ще им се смеят". Хора, които никога не правят нещо дръзко, лудо и неприлично, защото се страхуват да не изгубят комфорта на добре познатото и контролируемото, въпреки че това може да се окаже нещо, което им носи върховно удоволствие. Хора, които никога не казват "Не", "Не искам", "Няма", които не противоречат, които не се заявяват, за да не откъснет крехкото стъбълце на чуждото одобрение, което се храни и развива от всичко, което правят, за да се харесатна другите, дори когато наранява тях самите. Егатиму и живота...
Ей тоя на снимката е виновен за всичко :-)