Жива

Пускала съм го някога. Но днес ме връхлетя с купища спомени, които не исках. Но понякога ми е толкова празно на душата, че само спомените я пълнят.
Бедата е, че имам свойството да забравям лошото, остава само хубавото. Добре, че от спомени не се живее.
Животът е тук и сега. Вчера и утре ги няма.

Soldier of Love

И сам воинът е воин.
На война съм.
И армията ми се състои само от 1 войник.

„Бъдещето на българска книга”

Драма, 984758763 епизод

Действието се развива в лето Господне 2010, в двайсет и първия ден на десетия месец между 18:30 и 20:00 часа в M3 College.
Участват: Раймонд Вагенщайн от „Колибри”, Ясен Недков от „ИнфоДар”, Виктория Димитрова от „Ентусиаст”, Александър Кръстев от „Аз чета”, Калин Терзийски – писател и някакъв водещ.
В публиката: случайни граждани на Република България, студенти и преподаватели от специалност Книгоиздаване на СУ „Св. Климент Охридски”. По едно време се появи г-н Антов от «Бард».
Не знам дали повече ми се смееше или повече ми се плачеше.
Първо, в шок съм колко неподготвен беше водещия, колко не следеше разговора и колко клиширани, скучни и разпокъсани въпроси задаваше. Тоя човек няма никакво отношение към книгите и четенето и по-лошото, е че го бяха оставили да води дискусия за книги и четене. Опазил ме Бог.
Второ: присъстваха 4-ма издатели, от които само един (!), учил за книгоиздател. Опазил ме Бог.
Трето: тия въпросните книгоиздатели тъпо и упорито не правят разлика между книга и литература. Всичко, що е повече от 48 страници и има корици, е литература. Опазил ме Бог.
Четвърто: при всяко споменаване на думата „интернет” тия същите издатели отскачаха 20 см от столовете, върху които бяха положили четирибуквията си. Особено един от тях.

По образование съм книгоиздател. По необходимост – преводач. По душа – читател.
От тази дискусия преводачът и издателят в мен се разбунтуваха. Но на читателя в мен направо му идеше да си тегли ножа.
Защото от цялата работа стана ясно, че на издателите всъщност твърде малко им пука за читателите. И това е една феноменално фундаментална грешка. Понеже и без издатели, читатели винаги ще има. Но без читатели няма издатели.
Издразниха ме (или по-добре в единствено число?) с това, че оправдават мърлявата си работа с лошата обстановка, враждебните условия, с некачествения човешки материал и куп други външния фактори. Оплакват се, че държавата не подкрепяла книжния бизнес. Ми тя нашата „държава” кой точно бизнес подкрепя, че не мога да се сетя? Факт е , че бизнесът с книги е различен от всички останали. Това води до определени последствия – ниски печалби, къртовски труд, малко социален престиж. Ама ако не ги устройва, да ходят да правят друг бизнес. Без да се оплакват.
Направо ми бръкнаха в мозъка с „В България това не става”. Не става, щото никой не го прави. Издателят тотално е изгубил връзка с читателя. А всъщност мисията и задачата му е да бъде звеното, свръзката между автора и читателя. Издателят не си върши работата като хората и после „Олеле! Ама то не върви!”
Деликатната и взривоопасна тема за четенето в интернет стърчеше като оголен нерв, от време на време някой го докосне и издателското тяло подскочи. Не разбраха тия издатели, че читателите, техните работодатели, са други, нови, променени. Че хартиеното тяло е за удоволствие, но вече е все по-малко практично. На новия читател не му стига старата книга. Той има нужда и иска бърза, удобна, лесна за работа книга, която за 5 удара по клавиатурата и 2 секунди търсене му казва на коя страница е информацията, която търси. И ако издателят не даде на читателя това, от което има нужда на време, читателят сам ще си го осигури. Например като качва пиратски книги в интернет.
Рекламата, българската книга, книгите, преведени на български, авторите са ми теми малко по допирателната. Но също болят.
Обаче признак на изключително ниска култура, лошо възпитание и огромно его беше завоалирано пренебрежителното отношение към шефката на „Ентусиаст” – млада, умна, хубава и нахъсана мадама, която върти рядко успешно издателство. И то го прави по начин, различен от всички познати модели и схеми за управление на издателство. Сетих се за реплика на Карбовски в либретото на един стар мюзикъл: „Щом опиташ да вдигнеш глава, веднага ти режат главата.” Дано Виктория успее да я вдигне достатъчно бързо и високо, че да не се случи декапитация 9( по доц. д-р Цветкова).

Достатъчно възмутена ли ви изглеждам?

Когато си на дъното

Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш

Дамян Дамянов

Думата "кучка" вече е комплимент

Благодарение на Шери Аргов и продължението на „Защо мъжете си падат по кучки” – „Защо мъжете се женят за кучки”.
Защото „кучка” е силната, смела жена с чувство за собствена значимост и достойнство, която осъзнава коя е, какво иска и знае как да го получи.
Кучката няма нужда от мъж до себе си, за да се чувства пълноценна, истинска и удовлетворена. Той не е центърът на нейната вселена, а двамата заедно имат общи слънчеви системи.
Кучката няма нужда от мъж до себе си, за да се радва на живота, да го изживее смислено и съдържателно. А веднъж поела съдбата си в свои ръце, такава жена се превръща в най-големия подарък за Него – истинският, качествен мъж.
Защото само след като открие себе си, жената е готова да открие и Принца и да му дари цялото щастие на споделената, взаимна любов, в която двама се избират, разбират, приемат и обичат.
С присъщата си духовита и остроумна ирония Шери Аргов разкрива тайните на щастливия брак между зрелите, самостойни партньори, които се свързват, а не се връзват, с признаване и уважение към личността на другия, на неговия свят и личен живот. Седемдесетте и петте принципа на връзката в „Защо мъжете се женят за кучки” са почерпени от разговорите на Аргов с мъже от плът и кръв, с техния опит и преживявания от срещата им с представителките на срещуположния пол, а не от женските списания, пълни с предполагаеми стратегии и тактики за това как да се омъжим за набелязания мъж. Примерите и съветите в книгата са плод на реални ситуации от живия живот, а не на онова, което жените си мислят, че мъжете си мислят, че жените си мислят... И така нататък, докато не осъзнаем, че никой не може да влезе в главата на другия и не разберем, че другият иска това, което иска, а не това, което ние си мислим, че иска.
Голямата тайна според авторката на „книгите за кучките” е всеки да остане в центъра на своя свят, без инвазии в личното пространство на другия, без стремеж да го погълнем и да обсебим живота му, но и без да му позволяваме да направи същото с нашия. Самоуважението и това към другия, достойнството и зачитането на партньорското, спазването на определена дистанция, която да ни позволява да се свържем без чувство за притискане и без усещане за принуда и която ни помага да запазим собствените си граници – това са златните правила.
Но да си го кажем честно: колко от нас са способни на това? Колко от нас са достатъчно узрели за такова свързване и такова израстване? И стига ли ни една книга-наръчник или тя е само началото на пътя – дълъг и трънлив – към споделеното щастие?

Rosa Maria

В момента съм кратер, останал след избухнала бомба.

А искам да съм щастлива звезда, под която се целуват двама влюбени.

Лятна буря съм

Много любима песен.
Напоследък се сещам за любими парчета.
Въобще преоткривам музиката.
Стинг, Шаде, Максим, дори оная лигла, дето спечели Евровизия със закачливата си песен. Постоянно слушам нещо.
Преоткивам и книгите. Не че някога съм ги губила. Но сега ми се струват "други". Сигурно, защото ги споделям.
Преоткривам и общуването, свързването между хората, между близките души. И разбирам, че повечето ни контакти са кухи и празни от съдържание и се чудя защо, по дяволите, си хабим да ги пазим и подържаме.
Откривам как едно уморително и физически тежко преживяване може да те зареди с психическа енергия и емоции за месеци наред, да те нахрани, да те напълни, да те накара да се почувстваш жив и да те мотивира.
Откривам, че снимките не запечатват образи, а емоции, вълшебни мигове, слънчеви усмивки и дъждовни сълзи, вятър в косите и огън в душите.

И сега като един завършен егоист, ще си сваря една кофа кафе, ще си пусна някоя хубава музичка, ще си пална две свещички с новата запалка за свещи, ще чучна в хола и ще си превеждам, бавно и напоително, и ще кроя планове за море през 33-та или 34-та седмица от годината.
Нека ми е зле...