четвъртък, 17 юли 2008 г.

Веднъж на месец е добре :-)


На фона на това, че си мислех съвсем да го зарежа тоя блог.
Но напоследък Орхан Памук ужасно ме провокира. Самотероризирам се с "Черна книга" от няколко месеца насам - примерно от три като през 2 от тях не съм я отваряла. 550 страници отвлечени дрънканици, които никак не ми помагат да ги разбера. На 460 започвам да стоплям малко по малко за какво е цялата работа - за това да бъдеш истински - такъв какъвто си.
А това е ужасно трудна работа.
Много, много трудна.
Ако мислите, че няма да ви стигнат силите, никога не се захващайте с това. Защото ако само веднъж се докоснете до блажеството да бъдете себе си и после се върнете в старата, удобна кочинка на това да отговаряте на чуждите очаквания, ще прекарате остатъка от живота си в блянове и копнежи по своята същност забутана някъде дълбоко под пластове норми, общоприетости /обичам да си измислям думи/, такасеправита и такатрябвата.

Та в това е драмата на героя на Памучния в "Черната книга" - че не е себе си, а някой друг. И дотолкова се вживява в ролята на този друг, че започва да живее в неговото жилище, да върши неговата работа, да спи в неговото легло, да носи неговите дрехи, да отговаря на телефона от негово име и т.н. Много ми е интересно дали накрая няма да се окаже, че всъшност героят е само един и има някакви шизофренични истории там. Но все пак има още стотина страници за дочитане :-)
Сърбят ме пръстите да попиша малко за оная "потресающа" драма за това талантливи или безхарактерни или и двете са съвременните български писатели. Обаче ще се сдържа, за да не подклаждам самочувствието на дамата, която я предизвика. По тази причина няма да изпиша и името й, за да не се превърна в още един резултат от търсене по темата в Гугъл. :-)
Но все пак думата беше за това да бъдем такива, каквито сме. Или поне такива каквито си мислим, че сме. Човек никога не може изцяло да се опознае, така че си остава в сферата на мисленето за себе си. Но поне неговото собствене мислене за себе си и живеене според това, а не според това, което другите си мислят за него. Престъпление срещу собствената ни личност е винаги да правим това, което ТРЯБВА да правим, това, което сме ДЛЪЖНИ да прави, това, което е РЕДНО да правим... дрън-дрън-дрън, бла-бла-бла... Сблъсквам се всеки ден с хора, които никога не се кикокят инфантилно на публични места, защото "не е прилично", които никога не са си пели докато се мотат по улицата, защото "всички ще им се смеят". Хора, които никога не правят нещо дръзко, лудо и неприлично, защото се страхуват да не изгубят комфорта на добре познатото и контролируемото, въпреки че това може да се окаже нещо, което им носи върховно удоволствие. Хора, които никога не казват "Не", "Не искам", "Няма", които не противоречат, които не се заявяват, за да не откъснет крехкото стъбълце на чуждото одобрение, което се храни и развива от всичко, което правят, за да се харесатна другите, дори когато наранява тях самите. Егатиму и живота...
Ей тоя на снимката е виновен за всичко :-)