Думата "кучка" вече е комплимент

Благодарение на Шери Аргов и продължението на „Защо мъжете си падат по кучки” – „Защо мъжете се женят за кучки”.
Защото „кучка” е силната, смела жена с чувство за собствена значимост и достойнство, която осъзнава коя е, какво иска и знае как да го получи.
Кучката няма нужда от мъж до себе си, за да се чувства пълноценна, истинска и удовлетворена. Той не е центърът на нейната вселена, а двамата заедно имат общи слънчеви системи.
Кучката няма нужда от мъж до себе си, за да се радва на живота, да го изживее смислено и съдържателно. А веднъж поела съдбата си в свои ръце, такава жена се превръща в най-големия подарък за Него – истинският, качествен мъж.
Защото само след като открие себе си, жената е готова да открие и Принца и да му дари цялото щастие на споделената, взаимна любов, в която двама се избират, разбират, приемат и обичат.
С присъщата си духовита и остроумна ирония Шери Аргов разкрива тайните на щастливия брак между зрелите, самостойни партньори, които се свързват, а не се връзват, с признаване и уважение към личността на другия, на неговия свят и личен живот. Седемдесетте и петте принципа на връзката в „Защо мъжете се женят за кучки” са почерпени от разговорите на Аргов с мъже от плът и кръв, с техния опит и преживявания от срещата им с представителките на срещуположния пол, а не от женските списания, пълни с предполагаеми стратегии и тактики за това как да се омъжим за набелязания мъж. Примерите и съветите в книгата са плод на реални ситуации от живия живот, а не на онова, което жените си мислят, че мъжете си мислят, че жените си мислят... И така нататък, докато не осъзнаем, че никой не може да влезе в главата на другия и не разберем, че другият иска това, което иска, а не това, което ние си мислим, че иска.
Голямата тайна според авторката на „книгите за кучките” е всеки да остане в центъра на своя свят, без инвазии в личното пространство на другия, без стремеж да го погълнем и да обсебим живота му, но и без да му позволяваме да направи същото с нашия. Самоуважението и това към другия, достойнството и зачитането на партньорското, спазването на определена дистанция, която да ни позволява да се свържем без чувство за притискане и без усещане за принуда и която ни помага да запазим собствените си граници – това са златните правила.
Но да си го кажем честно: колко от нас са способни на това? Колко от нас са достатъчно узрели за такова свързване и такова израстване? И стига ли ни една книга-наръчник или тя е само началото на пътя – дълъг и трънлив – към споделеното щастие?