Мариновани със сос Уорчестър свински карета на грил тиган
Преди 6 години
сряда, 28 януари 2009 г.
Има дни
Плаче ми се.
Ама как ми се плаче...
А моментът никак не е подходящ. То кога ли е подходящ...
Понякога това мое летене в облаците и гледането позитивно на нещата ми спретва такива коварни номера. Губя реална представа за това, което се случва.
Но когато всяка твоя частичка е любов, когато искаш да прелееш в другия, да се изгуби границата, когато искаш всичко да е Едно и то почти Е, може ли тогава да допуснеш, че е възможно във всичко това да има нещо несъвършено?
А аз съм тази, която винаги повтаря, че съвършенството е в несъвършенствата. Ама че ирония на съдбата...
Сигурна съм, че е нужно само да погледна малко по-отвисоко на нещата, за да видя, че всичко се случва по възможно най-добрия начин. Но крилата нещо не успяват да ме издигнат до там. Все едно един тежък камък ми виси на крака и ми пречи да полетя.
А толкова упорито се старая да прережа връвта, с която е вързан за мен... И все съм на косъм, и все не успявам.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Публикации
4 коментара:
Когато нещата, които изпитваш.. се превърнат в болест, е нужна промяна. Никой не заслужава да боледува и причината да е любовта.
Както съм казвала и друг път, единственото болестно състояние свързано с любовта, е нейната липса. Няма болести там, където има любов.
Каквото преживявам, не е болест, а само едно стъпало по-нагоре. И по-близо до Другия и до Себе си.
А изплаканите сълзи измиват всичко. И правят място за усмивки.
:-)
И на мен ми се плаче. Много понякога. Искам да се изплача и не искам, защото се чувствам тъпо.
Все ми се набива на ума, че когато плача, плача все за себе си.
Е, като ти е тъпо, дай да не плачеш. Кат ти се реве - реви си. Няма нищо по-освобождаващо от т'ва да се наревеш и от това да кажеш на някого, че го обичаш.
Но наистина - всичките ни плачове са за нас самите. Еле пък ти по погребенията. Тогава лъсва целият човешки егоизъм.
Публикуване на коментар