Неделя сутрин

Вчера прочетох последната книга на Жустин Томс и Ко. Темата, вечната - онлайн маркетинг. Заглавието - "Успешен онлайн маркетинг".
Единственият позитив, който извлякох от цялата работа е, че се вдъхнових да си възкреся блога, да пробвам Twitter и да обмислям по-добре дивотиите, които поствам във Фейсбук.
Иначе - нищо ново под слънцето. Или поне не и нещо ново за човек като мен, който от книга със заглавието "Успешен онлайн маркетинг", очаква някакви нови, сериозни предложения, нещо, което не знае и до което не може да стигне по пътя на елементарна логика и размисъл. Не че не съм чела други книги на госпожа Томс, но все хранех надежда, че нещата са градирали. А - уви! - явно някой неща никога не се променят.
Дизайнът на книгата е болезнено слаб, да не кажа, че липсва. Коректорската работа е под всякаква критика. Абе въобще дочетох книгата само защото до последния момент се надявах нещо в нея да оправдае цената, която платих за нея.

Гледам горните два абзаца и си мисля за ревютата на книги, които пишат няколко неуморни читатели из нета. Изумена съм от скоростта, с която четат по 1-2-3 книги на ден и също толкова бързо. Успяват да ги ревюират дълбоко, подробно, с разказ за сюжета, за фабулата, за героите, за езика и т.н. Моите текстове за книги обикновено са пълни с емоции, за сюжета - само най-общи линии, героите - само най-важните и то по моите критерии. Въобще показвам книгите през преживяването си за тях, а не чрез същността им. Представям ги косвено така да се каже ;-) Не знам дали има правилен начин да се говори и да се пише за книги. Знам само, че моят си е мой, и освен за книгите, говори и за мен.

Топли тела

Любовта е живот...
... който трепти в клетките, потича по вените, изпълва дробовете.
Любовта е промяна...
... която покълва от семенце, понякога в неплодородна почва, за да се превърне в изцеление.
Любовта е силата...
.... която връща Мъртвите към Живота.

* * *
„Р е зомби. Той няма име, няма спомени, и пулс няма, но има мечти.”
* * *
Р е зомби. Има сърце, макар и спряло. И има любов достатъчна да обърне естествения ход на нещата и да върне от смъртта не само него – влюбеният – но и целия мъртъв, разлагащ се свят.

Р е героят на Айзък Мериън в „Топли тела”. Р изяжда мозъка на Пери при поредното „хранене” на зомбитата, които почти са завзели света, а с мозъка поглъща спомените и душата му. Заедно с бурните си младежки мисли Пери предава на Р и безкрайната си любов към Джули, която вижда с очите си как ходещ труп изяжда любимия й.
Вместо да се нахрани с нея, Р я спасява от себеподобните си. Отвежда я със себе си в обиталището на зомбитата, защото това е единственият начин да я предпази от тях. После й помага да се върне при последните останки от човешка общност. Но когато поема обратно към леговището си, разбира, че всичко, което иска е да бъде с Нея – с онази, която е помогнала на сънищата да се върнат, която го кара да си върне дар слово и способността да чете, която кара него – Мъртвия – да се стреми към живота с всички сили, на които е способно спрялото му, безкръвно сърце.
Р повежда борба с кръвожадните си инстинкти. Но по-тежка се оказва битката със саморазрушителните стремежи на човечеството да властва над природата с цената на всичко. Най-трудно се оказва двамата с Джули да накарат хората да повярват, че да си зомби не е зло, а е болест и болка, която може да се изцели с любов от протегната ръка.
Р тържествува над себе си – отказва се от яденето на хора в полза на обичането. Дългочаканата целувка не превръща Джули в зомби. Вместо това връща Р към живота – по вените му пак потича кръв, а в гърдите му се чува познатият звук – туп-туп туп-туп.

А заедно с него се възражда и целият свят....

Бягащата с вълци

Напоследък страшно много се говори за женското начало, женската природа, анимата етс.
Заглавието е тематично, видеото е тематично. Списание 8 за м. март също се оказа тематично.
"Бягащата с вълци" освен това е заглавието и на една прекрасна книга от Клариса Пинкола Естес, която ми беше подарена от мъж - нещо, за което ще съм му дълбоко благодарна през остатъка от живота си.

Аз съм Жена.
И то каква! хахаха
Скромна, преди всичко ;-)
Обичам това, че съм жена. Обичам това, че мога да обичам както само жените могат. Обичам си всички типично женски заоблености на тялото. Обичам си всички женски черти на характера, дори ония, които понякога минават за негативни. Обичам всичко женско в мен. Обичам Жената в мен.
Напоследък чак откривам откривам колко е безпогрешна интуицията ни, колко сила ни дава дълбоката ни свързаност с природните цикли, каква необятна и безкористна любов сме способни да изпитваме благодарение на това, че именно ние - жените - раждаме живота. Не без помощта на мъжете, разбира се.
Но не е проста работа да си жена. Никак даже.
Първо е нужно да се поеме отговорност.
После - да се скъсат оковите на онова ужасно-културно-религиозно-цивилизационно извращение, според което жената е някъде под мъжа, заслужава по-малко от него, способна е на по-малко и т.н.
После - да опознаем Жената, която дреме във всяка от нас. И да й дадем шанс да се прояви в живота ни.
И накрая да берем плодовете на собственото израстване и осъзнаване.
Много ми стана хубаво като прочетох няколко статии, потвърждаващи моите лични преживявания в списание 8.
И накрая стигнах до статията на една "жена" на име Моника Балаян - пихолог, психотерапевт, арменка, работила в администрацията на арменския президент. Изпаднах в лек шок. Възможно е и аз криво да чета текста, но малко ме подразни унифицарищият елемент. Първо ме гръмна изречението по отношение на жените "Колкото по-капризни, изменчиви и неразбрани са, толкова са по-желани от мъжете." Според мен авторката нещо се е объркала в понятията, вероятно значението на някои български думи й убягва.
Кой качествен мъж иска до себе си капризно същество, което само не може да се разбере, да не говорим да бъде разбрано от друг и което час по час си мени мнения, настроения и т.н.? Ама то пък и колко качествени мъже има, които могат да оценят и да имат пълноценни отношения с уверена, наясно със себе си жена, която знае какво и как иска, умее да си пази границите и е толкова дълбока, че колкото повече опознава, толкова повече има опознаване.
После "самата жена не знае какво иска". И това било цитат по Фройд.
Сигурно има и жени, които не знаят какво искат. Ама трябва ли всички да са в общия кюп? Има и жени, които достатъчно добре познават и себе си, и потребностите си, знаят от какво имат нужда и какво искат, знаят как и могат да си го дадат.
Оправданието, че жените говорели много понеже се страхували от самота и изоставяне от древни времена, вероятно върши работа на много от тях. Но вече отдавна не живеем в първобитно-общинния строй, имаме претенции да сме еволюирали и да сме се осъзнали. Говоренето далеч не би следвало да бъде начинът да задържим мъжете до себе си и въобще, ако те не искат да бъдат до нас, нужно ли е да ги задържаме и можем ли? Нито пък те са длъжни да ни носят отговорността - да ни обгрижват, пазят, защитават и т.н.
Въобще целият материал ми прозвуча като едно гигантско оправдание за неосъзнатите и страхливи жени - за нескончаемите им приказки, за шопинг маниите и не-знам-какво-искам-щот-съм-в-цикъл.
А цялата работа се свежда до това да се опознаем - себе си и ресурсите си, да се доверим на себе си и на способностите си да се справяме, да бъдем истински и неподправени , дълбоки и загадъчни, отворени за света около нас и предани на вътрешния си свят и грижата за женската ни природа.
Аз казах.
А сега - да започне женското парти у нас! :-)

Мечтите се сбъдват

Аз съм звездата, под която се целуват двама влюбени.

Жива

Пускала съм го някога. Но днес ме връхлетя с купища спомени, които не исках. Но понякога ми е толкова празно на душата, че само спомените я пълнят.
Бедата е, че имам свойството да забравям лошото, остава само хубавото. Добре, че от спомени не се живее.
Животът е тук и сега. Вчера и утре ги няма.

Soldier of Love

И сам воинът е воин.
На война съм.
И армията ми се състои само от 1 войник.

„Бъдещето на българска книга”

Драма, 984758763 епизод

Действието се развива в лето Господне 2010, в двайсет и първия ден на десетия месец между 18:30 и 20:00 часа в M3 College.
Участват: Раймонд Вагенщайн от „Колибри”, Ясен Недков от „ИнфоДар”, Виктория Димитрова от „Ентусиаст”, Александър Кръстев от „Аз чета”, Калин Терзийски – писател и някакъв водещ.
В публиката: случайни граждани на Република България, студенти и преподаватели от специалност Книгоиздаване на СУ „Св. Климент Охридски”. По едно време се появи г-н Антов от «Бард».
Не знам дали повече ми се смееше или повече ми се плачеше.
Първо, в шок съм колко неподготвен беше водещия, колко не следеше разговора и колко клиширани, скучни и разпокъсани въпроси задаваше. Тоя човек няма никакво отношение към книгите и четенето и по-лошото, е че го бяха оставили да води дискусия за книги и четене. Опазил ме Бог.
Второ: присъстваха 4-ма издатели, от които само един (!), учил за книгоиздател. Опазил ме Бог.
Трето: тия въпросните книгоиздатели тъпо и упорито не правят разлика между книга и литература. Всичко, що е повече от 48 страници и има корици, е литература. Опазил ме Бог.
Четвърто: при всяко споменаване на думата „интернет” тия същите издатели отскачаха 20 см от столовете, върху които бяха положили четирибуквията си. Особено един от тях.

По образование съм книгоиздател. По необходимост – преводач. По душа – читател.
От тази дискусия преводачът и издателят в мен се разбунтуваха. Но на читателя в мен направо му идеше да си тегли ножа.
Защото от цялата работа стана ясно, че на издателите всъщност твърде малко им пука за читателите. И това е една феноменално фундаментална грешка. Понеже и без издатели, читатели винаги ще има. Но без читатели няма издатели.
Издразниха ме (или по-добре в единствено число?) с това, че оправдават мърлявата си работа с лошата обстановка, враждебните условия, с некачествения човешки материал и куп други външния фактори. Оплакват се, че държавата не подкрепяла книжния бизнес. Ми тя нашата „държава” кой точно бизнес подкрепя, че не мога да се сетя? Факт е , че бизнесът с книги е различен от всички останали. Това води до определени последствия – ниски печалби, къртовски труд, малко социален престиж. Ама ако не ги устройва, да ходят да правят друг бизнес. Без да се оплакват.
Направо ми бръкнаха в мозъка с „В България това не става”. Не става, щото никой не го прави. Издателят тотално е изгубил връзка с читателя. А всъщност мисията и задачата му е да бъде звеното, свръзката между автора и читателя. Издателят не си върши работата като хората и после „Олеле! Ама то не върви!”
Деликатната и взривоопасна тема за четенето в интернет стърчеше като оголен нерв, от време на време някой го докосне и издателското тяло подскочи. Не разбраха тия издатели, че читателите, техните работодатели, са други, нови, променени. Че хартиеното тяло е за удоволствие, но вече е все по-малко практично. На новия читател не му стига старата книга. Той има нужда и иска бърза, удобна, лесна за работа книга, която за 5 удара по клавиатурата и 2 секунди търсене му казва на коя страница е информацията, която търси. И ако издателят не даде на читателя това, от което има нужда на време, читателят сам ще си го осигури. Например като качва пиратски книги в интернет.
Рекламата, българската книга, книгите, преведени на български, авторите са ми теми малко по допирателната. Но също болят.
Обаче признак на изключително ниска култура, лошо възпитание и огромно его беше завоалирано пренебрежителното отношение към шефката на „Ентусиаст” – млада, умна, хубава и нахъсана мадама, която върти рядко успешно издателство. И то го прави по начин, различен от всички познати модели и схеми за управление на издателство. Сетих се за реплика на Карбовски в либретото на един стар мюзикъл: „Щом опиташ да вдигнеш глава, веднага ти режат главата.” Дано Виктория успее да я вдигне достатъчно бързо и високо, че да не се случи декапитация 9( по доц. д-р Цветкова).

Достатъчно възмутена ли ви изглеждам?