Ден на усмивките

Някога, преди около 3 години, имах приятелка.
Много близка приятелка.
Толкова близка, че с нея споделих всички емоционални бури и сътресения, които съпътстваха превръщането ми от келеш в човек.
Срещнахме се в момент, в който имахме какво да си дадем една на друга и така продължи почти 2 години. Пиене на чайчета, кибичене в парка, разменяне на книги. Заразителен смях и бърсане на сълзи и сополи. Рядко друг път в живота си съм усещала такова удовлетворение от приятелството.
Някъде по пътя, обаче, пътеките доста се раздалечиха една от друга. Секнаха e-mail-ите, секна висенето в парка и дългите разходки по Витошка. Спряхме да се чуваме ей така за едно "Как си?". Спряхме да си пращаме картички на рождените дни. Инцидентните разговори по скайп се свеждат до Здравей! Как си? Желая ти хубав ден!
А много, много ми липсва.
Последният път, когато й го казах, отговорът беше: "Какво точно искаш да кажеш?"
Плесница.
Чак сега разбирам, че това общо "някога" няма да го бъде повече "никога".
Защото ние сме други, животът е друг и пътят, по който вървим, вече не е общ. И едва ли някога пак ще си плачем на рамената или ще си бършем сополите, а ако някога отново се смеем заедно, то вероятно ще бъде само по спомените от миналото, когато всяка болка беше обща болка и всеки трепет беше споделен трепет.
Малко ми е кофти.
Гадно е, когато хубави хора си отиват от твоя живот по причини независещи от теб. Още по-гадното е, когато опитите да ги задържиш се оказват неуспешни и разбираш, че просто човекът иска да си тръгне.
Не че с това идва краят на света. Ни най-малко.
Но се присетих...