Мога и искам

Най-хубавият и най-непубликуваният коментар към предишния пост беше, че да е пълна душата е по-важно от това да са пълни очите. Защото това, което приемаме през очите, се променя, но онова, което пълни душата - не.
Абе имаше и един по-хубав коментар, но той си е мой, само мой и не трябва да се слага в думи, защото ще му убият хубавината. ха-ха-ха
На 1 март освен, че се подаряват мартеници и освен, че се ходи до Пампорово, тази година се искаше прошка. Така де - беше Сирни заговезни. Моето родителско семейство традиционно отбелязва този "празник", друг е въпроса дали си искаме прошка и дали си прощаваме.
Всъщност, обаче, навръщане от мини-пътешествието (ако 600 км са мини), се замислих за прощаването и в крайна сметка стигнах до следния дълбокомъдрен извод:
това да ти прощават другите е вятър работа.
Трябва сами на себе си да прощаваме всички неща, които наричаме грешки. Защото никаква чужда прошка няма смисъл, ако собственото ти чувство, че си наранил, че си причинил болка, те човърка отвътре.
Що се отнася до това да прощаваме чужди прегрешения, там положението е почти същото. Никой не може да нарани, да ти причини болка, ако ти сам не му позволиш. Така че и за това, че сме се оставили да ни накарат да страдаме, пак на себе си трябва да простим.
Ако някой се чуди къде е връзката със заглавието - няма я.