Тикви, пъпеши и N.O.H.A.

И тиквата, и пъпешът перфектно се комбинират с мед и орехи.
Друг е въпросът, че сега е сезон за мавруд, сиренца, камина и, моля те Господи, малко сняг. Не, много сняг.
Нищо конкретно няма за писане.
Само тихо следване на Божия план.
Сетих се за личния ми инсайт от Кръстова гора миналата година - "Господи, дай ми сили да осъществя плановете ти за мен."
Господи, надявам се, че това, което ми се случва, е планът ти за мен.

Не през думи

Човек никога не може да разкрие душата си в думи.
Същността, ти, аз, ние, вие, те, разумът, емоцията са много повече от думите, в които се опитваме да се/ги натикаме. Думите са много повече граници, отколкото отворени врати. Думите са проста вербализация. Лишени от образ, звук, мирис, вкус, допир.
От всички, най-лоша го играе думата "е". Да, да, точно така: глаголът съм в трето лице единствено число. Това еднобуквено зло слага етикети и граници и веднъж нарочени, никой и нищо не може да ги разкара.

"Всички болести са от страх." - казваше Мадлен Алгафари, а тя най-вероятно го е чула от друг. Но много истинно започва да ми се струва. Страхът от отхвърляне се превръща в страх от любов, страхът от смъртта се превръща в страх от живота, страхът от загуба се превръща в страх от победа. Ужаственярска работа.
Всеки миг е обсебен от страхове и не остава нито минутка за живеене.
Страховете обикновено се отнасят до последствията от действие, ситуация, решение. Отнасят се до очакваните лоши последствия. И никакви очаквани хубави.
Глупава работа.
Със същия успех, с който очакваме нещо лошо, можем да очакваме и хубавото. И да се радваме много повече, да живеем много по-истински и много по-пълноценно.

И още.
Няма промяна - няма живот. Система, в която нищо не се случва, нищо не се променя, рано или късно умира. По-добре рано, отколкото късно. В случая отлагането е чиста агония.

Най-жива съм, когато се откривам. Да, да, когато откривам в себе си разни интересни неща, за които не съм предполагала, че могат да са там. Вярвам, че човек има потенциал за абсолютно всичко и е въпрос на време, желание, упорство и подходяща среда да се превърне в каквото си пожелае. И много се дразня на оправданието "Аз съм си такъв." Все едно това точката, финалът, няма никакво поле за развитие, цял живот ще бъде едно и също и няма да се мръдне ни на йота. Егати скуката.
По-добре да се гръмна.

Единственият начин да се живее е да се рискува. Ежедневно, ежечасно и ежеминутно да се търси и постига промяната. Защото статиката обрича на бавна и мъчителна агония. Предимно душевна. Но хората с мъртви души ходят по улиците като призраци.

И нали се разбрахме? Не ме търсете в думите. Аз не съм там. По-скоро съм в неизреченото и най-вече в усещането.

Не може да бъде

Трети път този месец. Да се отбележи в протокола ;-)


Това видео ни го демонстрира проф. д-р Христо Кафтандиев като идеална работа с женски символи - сърца, Париж, кули, пълнолуние и ала бала. Това само ме подсети колко ужасно много обичам "Мулен Руж". Филмът не блести с нищо особено, освен с Никол Кидман и текстовете на песните. Юън МакГрегър също може да мине за блестящ в моментите, в които е без брада. ;-) Но все пак е божественярски филм. Сигурно заради това, че е един от малкото филми с гаден край и въпреки това си остава хубав.
Днес превеждахме с Нушата на семинар, който направо ми изпи силичките. Никога не съм имала по-тежък превод. Предполагам, че е защото човекът не ми е много приятен. От онзи тип бързоуспели младежчета, дето си мислят, че светът е техен, издребняват изнервящо и се държат като последна инстанция. Замислям бавно и мъчително убийство. Май ще прибягвам до вуду ;-)

Мислех си да пиша за книги, но много не ми идва отвътре.
Идва ми само да напиша:
Никога, никога, никога не се впечатлявайте от това, че не отговаряте на очакванията на някого. Освен ако не ви плащат. Но дори и когато ви плащат, се впечатлявайте само в рамките на сумата и времето, за което ви плащат.

Две

Чак не може да бъде, че се разписвам за втори път и то сме една 16-ти :-)
Още на 12-ти си написах офф лайн един текст за публикуване, ама като ме завъртя шайбата и не остана време.
И аз като НБКМ и БНТ съм започнала Голямото четене, само че няма да има класации на любими романи. Захванала съм да се ограмотявам професионално. Трудя се в момента над "История на четенето" от Алберто Мангел и "451 по Фаренхайт" на Бредбъри. Първата изглежда като да е научна книга, но започва като изповед на Мангел за собствените му читателски опитности. Много приятна работа. Изглежда, че ще продължи с доста дълбоко бръкване в читателските особености, но на 33-та страница още е рано за каквито и да е констатации.
Бредбъри е съвсем друга работа. Прехвърлих половината и вече си задавам въпроса "Какъв би бил светът, ако няма книги?" и предпочитам да не си отговарям. Страх ме е от отговора. Не мога да си представя живот, в който не мога да се докосна до всички времеви, пространствени, личностни и т.н. точки, до които ме пренасят книгите. Живот, в който не мога да се скрия от себе си в книгите. Живот, в който книгите не наливат в мен като в бездънна чаша смислия, знания, Познание, преживявания и всичко друго, което носи в себе си една книга.
На кратко за "451 по Фаренхайт": действието се развива в свят, в който пожарникарте не гасят, а палят пожари. По-точно - изгарят книгите. Защото книгите са източници на нещастие, книгите те карат да мислиш, да се съмняваш, да питаш "Защо?", да чувстваш, а всичко това е много нещастна и размирна работа. Гай Монтег е потомствен пожарникар. След като една нощ заедно с книгите изгаря и собственичката им, Монтег вади пред жена си всички книги, които укрива в дома си. Жеа му прави донос и една нощ Монтег е изпратен на акция в собствения си дом. Но съмнението вече е посято в него и вместо да изгори книгите, той изгаря шефа си. И се започва - преследване, укриване и т.н. Още не знам как завършва.
В случай, че не знаете, 451 градуса по Фаренхайт е температурата, при която хартията се възпламеня и гори.
Хартията, не книгите.
Книгите никога не изгарят. Защото книгите не са хартия.

След всички тия идеологически размишление е ред на малко истински живот.
Очарована съм от работата на "Гранд Хотел София" /това е НЕплатена реклама ;-)/. Страхотно обслужване, страхотно настаняване, прекрасен ресторант. Абе всичко си беше точно както трябва да бъде за цената, която плащаме. Нищо не ми беше отказано, гостите ми бяха обгрижвани като бебета, всичко беше изпипано до най-малкия детайл. Така че, ако ви се наложи да посрещате гости и можете да си го позволите, Гранд Хотелът е мястото.
Правят най-божественярското крем брюле на света.

Първи път

За този месец.
Всъщност имам да пиша за събития от миналия месец :-)
Съвсем случайно Нушка от Словеса не можа да отиде на едно представяне на книги, та отидох аз. В резултат се получиха моите първи културно-журналистически опити: клик и клик. Доста ми хареса, така че май ще има продължение.
Ето тук съм споделила впечатления от една много сладурска книжка.
Училището /разбирай академичната учебна година/ вече започна, но възпрепятствана от фактори от здравословен характер още не съм я удостоила с присъствието си. Очертават се пак десетина изпита,но к'во да се прави... Нали трябва да си пазим имиджа на най-добрите студенти :-)
Имам известен напредък с шофирането :-) Но той се простира само до управлението на МПС а автоматична скоростна кутия :-) За сега /слава на Бога/ не съм предизвикала катастрофални положения :-)
Ужасно много искам да се науча да пиша книги. Но нямам никаква идея как става това. Знам какво точно искам да кажа, но не знам как да го направя. Оформила съм си някакъв скелет, но пълнежа ми се струва ужасно трудна работа. Всички тия подробности... Откъде им идват на хората? А пък за остроумие тип "Ромен Гари" мога само да си мечтая. Не знам дали някой друг, освен него, може да измисли "сълзите ми напираха в очите й" или "мълчах с цялото красноречие, на което съм способен". Велика работа, какво да си говорим...



И една Patricia Kaas от мен :-)

Ретро стайл

Отдавна не бях слушала Fugees. А много ги обичам.
И отдавма не бях писала в два последователни дни в блога. Ха-ха-ха

Хора и улици...

Не знам защо тази песен я свързвам с дъжд.

Снимката я откраднах от http://www.saynotocrack.com/ Много обичам дъжд. Имам чувството, че отмива всички гадости и носи нови хубости. Есенният дъжд е първият белег за промяната на сезоните. Вече започна да ми омръзва това потно, умряло от жега лято.
През weekend-а се видях с разни "призраци от миналото" :-) Хора, които не бях виждала от години. Много е жалко, че единственото, което ни свързва, са общите спомени. А сме изживели заедно най-хубавите моменти на тийн възрастта. Едни са се променили, други не са и това прави пропастта още по-дълбока и невъзможна за прескачане. Но всеки сам си избира пътя и как да го извърви.
Четох две-три доста интересни книги. Но най-впечатлителна се оказа "Творение в черно" на Маргьорит Юрсенар. Тъй като съм чела новоиздадените нейни неща, имах доста високи очаквания, които бяха надминати и изпреварени с няколко обиколки. Юрсенар изключително добре позиционира героя си Зенон и неговите убеждения и предположения в хронологията на ренесансовата наука. Освен това Зенон е човек, който отказва да се подчинява на олигофренските порядки и "така се прави". А това несъмнено е още една точка в негова полза в моите скромни читателски очи. Романът клони към философски без да е досадно отвлечен, с твърде много неясни разсъждения и други неприятности.

Мисля, че открих призванието на живота си ;-) Няма да изпадам в конкретики, те така или иначе не са най-важното. Важното е, че знам какво и как искам, ще бъде полезно и за други хора и надявам се - ще ме направи щастлива. Малко е трудно за реализиране, така че трябва много внимателно да обмисля и да планирам всичко, да преценя, да премеря и много, много да работя. Трудното никога не ме е плашило, така че още днес ще направя една първа крачка, пък да видим тя къде ще ме заведе.

Взех си изпита по Съвременна българска литература с 300 зора. Радвам се, че никога повече няма да ми се налага да се явявам при проф. Кунчев. През живота си не съм учила толкова за всички изпити взети заедно. Обещавам си повече да не си давам толкова зорм за дисциплини, които не са ми интересни. Върепки, че всички изпити са ми взети, ме заплашва реална опасност да не мога да запиша семестъра, понеже нямам заверка по спорт от първи курс. Откачена работа. Предлагам да отпадне задължителния спорт. Така ще се спестят много досадни бюрокращини и неприятности.

Нервя се, че са откраднали кофата за хартия пред блока. Сега мъкна по 10 кг хартия до най-близката кофа, само за да установя, че в нея има не само хартия, а всичко, което би могло да се изхвърли в контейнер. И аз за чий се хабя да деля отпадъците, че дори и да приучавам домашните си да го правят? А дори още преработвателния завод не работи като хората... пфуууу

Открих, че най-ужасният въпрос на света е "Как може да си такава?" Ако искате да нараните някого, това е най-сигурният начин.

Отивам да свърша малко хубавини. Редно е след толкова мрънкане хахаха